Читать «Пир за врани» онлайн - страница 472

— Той ще ти поднесе роза — уверил я беше баща й, но за какво й беше роза, роза не можеше да я спаси. Меч искаше. „Клетвопазител. Трябва да намеря момичето. Трябва да намеря честта му“.

Най-сетне вратите се разтвориха и годеникът й закрачи през залата на баща й. Тя понечи да го поздрави, както и бяха казали, но от устата й се изля само кръв. Беше отхапала езика си, докато чакаше.

— Бриен Красавицата — каза той с подигравка. — Виждал съм свине по-красиви от тебе.

Розата хвърли в лицето й. Докато се отдалечаваше, грифоните по плаща му заиграха, замъглиха се и се превърнаха в лъвове. „Джайм! — искаше й се да изкрещи. — Джайм, върни се при мен!“ Но езикът й лежеше на пода до розата, удавен в кръв.

Бриен се събуди внезапно, със стон.

Не знаеше къде се намира. Въздухът беше студен и душен, миришеше на пръст, на червеи и плесен. Лежеше в постеля под купчина овчи кожи, над главата й бяха надвиснали камъни, коренища се подаваха от стените. Единствената светлина идваше от свещ, димяща сред локвичка разтопен восък.

Бриен избута кожите настрана. Видя, че някой е съблякъл бронята и дрехите й. Беше облечена в кафява вълнена риза, тънка, но изпрана. Ръката й под лакътя беше счупена, но превързана с лен. Едната страна на лицето й беше влажна и схваната. Докосна я и усети, че някакъв влажен мехлем покрива бузата, челюстта и ухото й. „Захапката…“

Изправи се. Краката й бяха омекнали като вода, а главата — олекнала като въздух.

— Има ли някой тук?

В една от сенчестите ниши зад свещта нещо се размърда: стар, сивокос и облечен в дрипи мъж. Одеялата, които го покриваха, се смъкнаха на пода. Той седна и разтърка очи.

— Лейди Бриен? Стреснахте ме. Сънувах. „Не — помисли тя. — Аз сънувах“.

— Що за място е това? Тъмница ли е?

— Пещера. Като плъхове трябва да тичаме в дупките си, когато почнат да душат псетата, а с всеки ден псетата стават повече. — Беше облечен в дрипави останки от стар халат, розов и бял. Косата му беше дълга и рошава, отпуснатите му бузи и брадичката бяха обрасли с груба четина. — Гладна ли сте? Можете ли да задържите чаша мляко в стомаха? Малко хляб и мед може би?

— Искам си дрехите. Меча си. — Чувстваше се гола без ризницата си и искаше Клетвопазител на бедрото си. — Изхода. Покажи ми изхода.

Подът на пещерата беше от пръст и камък, груб под ходилата й. Главата й все още беше олекнала, все едно че се рееше във въздуха. Примигващата светлина мяташе странни сенки. „Духове на убитите. Танцуват около мен и се крият, щом погледна към тях“. Накъдето и да се обърнеше, виждаше дупки, кухини и отвори, но нямаше как да разбере кои проходи водят навън, кои ще я отведат още по-надълбоко и кои не стигат доникъде. Всичко беше черно като катран.