Читать «Пир за врани» онлайн - страница 470

— Стига.

— Още. Едната ви ръка е счупена, сигурно имате и пукнати ребра. Две или три.

— Захапката — отвърна Бриен и си спомни тежестта му и как коляното му се беше стоварило в гърдите й.

— Да. Същинско чудовище.

Всичко се върна в ума й. Мълниите горе и калта долу, тихият тропот на дъжда, отскачащ от шлема на Хрътката, ужасната сила на ръцете на Захапката. Изведнъж се ужаси от това, че е вързана. Опита се да се изтръгне от въжетата, но те само се впиха още по-силно. Много здраво бяха стегнати китките й. По конопа имаше засъхнала кръв.

— Мъртъв ли е? — Бриен потръпна. — Захапката. Мъртъв ли е?! — Спомни си как зъбите му откъснаха плът от лицето й. При мисълта, че може още да е жив, да диша някъде, й се дощя да изпищи.

— Мъртъв е. Джендри го промуши с копие във врата. Пийте, милейди, или ще ви го излея в гърлото.

Изпи го.

— Търся едно момиче — прошепна между глътките. За малко не каза „сестра ми“. — Знатна девица на тринайсет. Има сини очи и кестенява коса.

— Не съм аз.

„Не си“. Бриен го виждаше. Момичето беше тънко като вейка. Беше вързала на плитка кафявата си коса, а очите й бяха много стари за годините й. „Кафява коса, кафяви очи, простовато лице. Върба, само че с шест години по-голяма“.

— Ти си сестрата. Ханджийката.

— Може и да съм. — Момичето примижа. — И какво ако съм?

— Имаш ли си име? — попита Бриен. Стомахът й изкъркори. Уплаши се да не повърне.

— Вътък. Също като „Върба“. Джейни Вътъка.

— Джейни. Развържи ми ръцете. Моля те. Имай жал. Въжетата жулят китките ми. Тече ми кръв.

— Не може. Трябва да останете вързана, докато не…

— … докато не застанете пред милейди. — Ренли стоеше зад момичето, избута кичура черна коса от очите си. „Не Ренли. Джендри“. — Милейди иска да отговаряте за престъпленията си.

— Милейди? — Главата й се замая от виното. Трудно й беше да мисли. — Каменно сърце. Това ли имаш предвид? — Лорд Рандил бе споменал за нея в Девичето езеро. — Лейди Каменно сърце.

— Някои я наричат така. Други — други неща. Мълчаливата сестра. Безмилостната майчица. Палачката.

„Палачката“. Бриен затвори очи и видя труповете, полюшващи се под голите кафяви клони, видя почернелите им подпухнали лица. Обзе я ужас.

— Подрик. Моят скуайър. Къде е Подрик? И другите… Сир Хюл, септон Мерибалд. Куче. Какво направихте с Куче?

Джендри и момичето се спогледаха. Бриен се помъчи да се надигне, но светът се завъртя.

— Кучето вие го убихте, милейди — чу гласа на Джендри, преди мракът да я погълне отново.

И тя се върна при Шепотите сред руините, с Кларън Краб срещу нея. Беше огромен и страховит, яхнал зубър, по-рунтав и от него. Звярът ровеше гневно с копита, дращеше дълбоки бразди в пръстта. Зъбите на Краб бляскаха изтънени като ками. Бриен посегна за меча си… и разбра, че ножницата е празна.

— Не! — извика, а сир Кларън връхлетя. Не беше честно. Не можеше да се бие без вълшебния меч. Сир Джайм й го беше дал. Доплака й се при мисълта, че го предава, както беше предала лорд Ренли. — Мечът ми. Моля ви, трябва да намеря меча си.