Читать «Пир за врани» онлайн - страница 46

Докато странстващите рицари спяха, Бриен обикаляше неспокойно около малкия бивак, заслушана в пращенето на огъня. „Трябваше да продължа напред, докато мога“. Не познаваше тези мъже, но не можеше да си наложи да ги остави беззащитни. Макар и посред нощ, на пътя имаше ездачи, а откъм леса идваха шумове, можеше да са от бухали и лисици, но можеше и да не са. Тъй че Бриен крачеше и държеше меча си разхлабен в ножницата.

Смяната й общо взето мина леко. Трудното дойде после, когато сир Илифер се събуди и каза, че ще я смени. Бриен просна одеялото си на земята и затвори очи. „Няма да спя“, каза си, колкото и да беше уморена. Никога не беше заспивала лесно в присъствието на мъже. Дори в лагерите на лорд Ренли рискът да я изнасилят винаги беше налице. Урок, който бе научила под стените на Планински рай, и още веднъж, когато Джайм попадна в ръцете на Храбрата дружина.

Земният хлад се просмука през одеялото и стигна до костите й. Скоро всеки мускул по тялото й се беше схванал и изтръпнал, от челюстта та чак до ходилата й. Зачуди се дали и на Санса Старк й е така студено сега и къде ли може да е. Лейди Кейтлин бе казала, че Санса е нежна душа, обичала лимонов кекс, копринени рокли и певци, с, песни за галантни рицари, но в същото време момичето бе видяло отсечената глава на баща си, а след това го бяха принудили да се омъжи за един от убийците му. Ако половината от тези приказки бяха зерни, то джуджето бе най-жестокият от всички Ланистъри. „Ако наистина е отровила крал Джофри, трябва да я е принудил Дяволчето. Била е сама и без приятели в онзи двор“. В Кралски чертог Бриен беше издирила някоя си Брела, една от слугините на Санса. Жената й каза, че между Санса и джуджето нямало много топлина. Навярно беше избягала не само заради убийството на Джофри, но и от него.

Каквито и сънища да бе сънувала Бриен, стопиха се, щом зората я събуди. Краката й се бяха вкочанили като дърво от студената земя, но никой не я беше притеснил, а вещите й си стояха непокътнати. Дрипавите рицари бяха станали и се бяха разшетали. Сир Илифер режеше една катерица за закуска, а сир Крейгтон стоеше срещу едно дърво и се облекчаваше с хубава дълга пикня. „Безимотни рицари — помисли тя, — стари и суетни, дебели и късогледи, но все пак свестни хора“. Радваше я, че все още се намират свестни хора по света.

Закусиха с печената катерица, стрити жълъди и туршия. Сир Крейгтон й описваше надълго и широко подвизите си на Черна вода, където посякъл поне десетима страховити рицари, чиито имена изобщо не беше чувала.

— О, каква битка беше само, милейди. Ужасна и кървава. — Призна, че сир Илифер също се бил храбро. Самият Илифер си мълча.

Като дойде време да поемат на път, подкараха от двете й страни, като стражи, пазещи някоя важна дама… макар пазителите на дамата да изглеждаха като мъничета пред нея и тя да беше много по-добре въоръжена от тях.

— Мина ли някой по време на смените ви? — попита Бриен.

— Например някоя девица на тринайсет с кестенява коса ли? — попита сир Илифер Бедняка. — Не, милейди. Никой.