Читать «Пир за врани» онлайн - страница 357

— Някой великолепен — съгласи се тя. — Някой толкова млад и бърз, че Томен да забрави за сир Лорас. Малко галантност няма да е излишна, но главата му не бива да е пълна с глупави идеи. Познавате ли такъв мъж?

— Уви, не — отвърна Кибърн. — Имах предвид защитник от друга порода. Онова, което му липсва като галантност, ще ви го даде десетократно в преданост. Ще защитава сина ви, ще убива враговете ви и ще пази тайните ви и никой жив мъж няма да може да му се противопостави.

— Така казвате. Думите са вятър. Щом узрее часът, можете да сътворите този ваш образец и ще видим дали е всичко онова, което обещахте.

— Ще пеят песни за него, кълна ви се. — Очите на лорд Кибърн се присвиха в лукава насмешка. — Може ли да попитам за бронята?

— Предадох поръчката ви. Оръжейникът си помисли, че съм луда. Уверяваше ме, че никой жив мъж не е толкова силен, за да се бие под тежестта на такава броня. — Церсей изгледа предупредително майстера без верига. — Само да ме подведете, ще умрете в писъци. Съзнавате това, нали?

— Винаги, ваше величество.

— Добре. Не говорете повече за това.

— Кралицата е мъдра. Тези стени имат уши.

— Точно така. — Нощем Церсей чуваше понякога звуци дори в личните си покои. „Мишки в стените — успокояваше се. — Нищо повече“.

До леглото й гореше свещ, но огънят в камината бе угаснал и нямаше друга светлина. Стаята беше изстинала. Церсей се съблече и се пъхна под одеялата. В другия край на леглото Таена се размърда и измърмори тихо:

— Ваше величество… Кой час е?

— Часът на бухала — отвърна Церсей.

Макар често да спеше сама, никога не й беше харесвало. Най-старите й спомени бяха как се гушкат в едно легло с Джайм, когато все още бяха толкова малки, че никой не можеше да ги различи един от друг. По-късно, след като ги разделиха, си имаше низ от спални слугинчета и приятелки, повечето момичета на нейната възраст, дъщерите на домашните рицари и знаменосци на баща й. Никоя не й беше харесала и малко се задържаха за по-дълго. „Малки подлизурки. Блудкави ревливи същества, които все разправяха разни приказки и гледаха да се промушат между мен и Джайм“. Все пак дълбоко в черните недра на Скалата имаше нощи, в които топлината им до нея беше добре дошла. Празното легло е студено легло.

Тук — повече отвсякъде. В тази стая витаеше мраз, а и нещастният й царствен съпруг бе издъхнал под този балдахин. „Робърт Баратеон, Първият с това име, дано никога да няма втори. Мрачно, вечно пияно и грубо същество. В ада да плаче дано“. Таена топлеше леглото не по-зле от Робърт и никога не се опитваше да разтвори краката на Церсей. Напоследък споделяше ложето на кралицата по-често, отколкото това на лорд Мериуедър. Ортън като че ли нямаше нищо против… а и да имаше, беше достатъчно благоразумен да не го казва.

— Разтревожих се, когато се събудих и видях, че ви няма — промърмори лейди Мериуедър, подпря гръб на възглавниците и вдигна омачканите завивки около кръста си. — Нещо не е наред ли?