Читать «Пир за врани» онлайн - страница 14

— Тия другите са моите удавени мъже, божии слуги, също като мен. Нямам никакви тайни от тях, нито от нашия бог, до чието свято море стоя.

Конниците се спогледаха.

— Кажи му — подкани Спар и младият с червеното наметало сбра кураж.

— Кралят е мъртъв. — Каза го съвсем простичко. Три думи, но самото море сякаш потръпна, щом ги изрече.

Четирима крале имаше във Вестерос, но Ерон нямаше нужда да му казват за кого става въпрос. Бейлон Грейджой управляваше Железните острови — и никой друг. „Кралят е мъртъв? Как е възможно?“ Беше видял брат си няма и преди един лунен кръг, когато се върна в Железните острови след набезите на Каменния бряг. Сивата коса на Бейлон беше станала почти съвсем бяла, докато жреца го нямаше, а гърбицата му беше още по-издута, отколкото при отплаването на бойните кораби, И все пак общо взето кралят не изглеждаше болен.

Ерон Грейджой бе съградил живота си върху два могъщи стълба. Тези три думи събориха единия. „Само Удавения бог ми остава. Дано ме направи силен и неуморим като морето“.

— Как е умрял брат ми?

— Негово величество минавал по един мост в Пайк и паднал върху скалите.

Твърдината на Грейджой се издигаше върху насечен терен, цитаделите и кулите й бяха изградени върху яки гранитни скали, извисили се от морето. Мостове свързваха целия Пайк: сводести мостове от дялан камък и люлеещи се пасажи от въжета и дървени греди.

— Имаше ли буря, когато падна? — попита Ерон.

— Имаше — отвърна младежът.

— Бурният бог го е хвърлил — заяви жрецът. От хиляди и хиляди години морето и небето бяха в непрестанна война. От морето бяха дошли железнородените и рибата ги хранеше и в най-лютите зими, но бурите носеха само потрес и Скръб. — Брат ми Бейлон отново ни направи велики и това му навлече гнева на Бурния бог. Сега той пирува във водните палати на Удавения бог, русалки обслужват всякоя негова прищявка. Нам се пада да останем в тази суха и окаяна долина, за да довършим великото му дело. — Запуши меха с корковата тапа. — Ще говоря с баща ти. Колко е оттук до Хамърхорн?

— Шест левги. Можете да яздите зад мен.

— Един язди по-бързо от двама. Дай ми коня си и Удавеният бог ще те благослови.

— Вземи моя кон, Мокра коса — предложи Стефанион Спар.

— Не. Неговият е по-силен. Твоят кон, момче.

Младежът се поколеба за миг, но се смъкна от седлото и подаде юздите на Мокра коса. Ерон пъхна босо черно стъпало в стремето и се метна на седлото. Не обичаше конете — бяха същества от зелените земи и правеха мъжете слаби, — но нуждата налагаше да язди. „Черни криле, черни слова“. Надигаше се буря, можеше да я чуе във вълните, а бурите не носеха нищо освен зло.

— Срещнете ме в Пебълтън, под кулата на лорд Мерлин — каза той на удавените си и пришпори коня.

Пътят беше груб, нагоре през хълмове, гори и каменисти дефилета, по толкова тясна диря, че навремени сякаш чезнеше под конските копита. Голям Уик беше най-големият от Железните острови, толкова огромен, че някои от владетелите му имаха твърдини, които не гледаха към святото море. Горолд Гудбрадър беше един от тях. Цитаделата му беше сред хълмовете Хардстоун, най-отдалеченото от Удавения бог място на островите. Крепостниците на Горолд копаеха в мините на Горолд, в каменния подземен мрак. Някои живееха и умираха, без очите им да видят солена вода. „Нищо чудно, че са толкова свадливи и зли“.