Читать «Острието на Тишал» онлайн - страница 7

Хари беше почти с десет сантиметра по-висок от мен, но едва ли беше много по-тежък. Тъмни очи и мургава кожа, черна коса, мускули като корабни въжета. Той изпъшка, докато вдигаше щангата за пореден път; устата му, обрамчена от неравна черна брада, се сви в гримаса.

Погледнах към индикатора за тежестта на щангата: осемдесет килограма. Изсумтях шумно, неволно впечатлен — знаех от досието, че Майкълсън тежи около шейсет и пет. После погледнах към брояча. Докато Майкълсън бавно изправяше ръце, в прозорчето се появи числото петнайсет.

Чандра беше казал, че Майкълсън прекарва много време във фитнесзалата; но се чудех дали дори ректорът знае точно колко много.

Двамата набързо бяхме направили план как да спечеля доверието на Майкълсън; съдейки по психооценката му, решихме, че в случая честността не би била най-добрата политика. Директното ми предложение да му стана наставник щеше да бъде посрещнато в най-добрия случай с враждебен отказ; планът ни предвиждаше постепенно изграждане на взаимоотношения — първо да се сприятелим, после може би някой друг съвет относно стратегиите за медитация при предстоящия на Майкълсън семинар по Виртуални приключения и накрая непринудено положение да му помогна в ученето. Никакъв натиск.

Но сега, докато наблюдавах как Майкълсън увеличава числото на брояча до двайсет, всеки път вдигайки все по-бавно, с по четири-пет вдишвания и издишвания през стиснатите си зъби, аз се прехвърлих в него.

За един кратък миг се превърнах в намиращия се на лежанката Хари Майкълсън. Превърнах се в деветнайсетгодишния Работник, пропит от спомените за безкрайното пренебрежение на висшите касти и от безпомощното унижение да осъзнавам, че разплатата никога няма да ми бъде по силите, че гневът винаги ще бушува в гърдите ми, захранван от сухото осъзнаване, че съм се провалил.

Това беше един от талантите ми — прехвърлянето. Не някакъв вид екстрасензорно възприятие, а по-скоро мощно и детайлно въображение, работещо на максимални обороти, но служещо ми отлично. В този момент се отказах от плана на Чандра. Имах друг, по-добър.

Когато ръцете на Хари — полусвити и треперещи — достигнаха до предела на силите си, а очите на посинялото му лице едва успяваха да се отворят, аз пристъпих напред, хванах щангата с двете си ръце и я вдигнах заедно с него. Не се наложи да се напрягам — вероятно би ми стигнал и един пръст, за да вдигна онези един-два килограма, които се бяха оказали непосилни за Хари. Когато ръцете му се изправиха догоре, Хари изръмжа:

— Край!

Щангата застина на мястото си.

— Нали знаеш, че не бива да вдигаш без помощник — казах аз, усмихвайки се.

Майкълсън бавно се надигна до седнало положение. Погледът му сякаш ме прогаряше.

— Никой не е искал мнението ти, задник — рече той равнодушно. — Нито пък помощта ти.

— Ако бях чакал да я поискаш — отвърнах аз, — щеше да се наложи да вися тук до следващия ледников период.

— Много смешно. — Той погледна накриво маската ми. — А ти какъв си, Борис Карлов?

— Борис кой? Казвам се Крис…

— Хансен. Знам. Всички в Кочината знаят кой си, по цял ден ни говорят за теб. Какво искаш?