Читать «Острието на Тишал» онлайн - страница 535

— За теб може би. А аз как да посрещна старостта без любимото ми „Лафройг“?

— Хари…

Той поднесе чашата си към мен.

— Налей ми още малко от тая гадост. И без това ми е трудно да съм сериозен, когато съм трезвен; а като съм полупиян, е направо невъзможно.

Ливнах малко бренди в чашата му и той я поразклати, докато чакаше питието да се затопли в дланите му. После сипах и на себе си. Отпих една голяма глътка и долях отново, преди да отговоря.

— Помниш ли последния път, когато седяхме и пихме заедно както сега?

Той вдигна чашата си и се загледа в играта на пламъка през топлата кехлибарена течност.

— Последния път беше рецина. Спомняш ли си?

— Живо.

— Преди двайсет и пет — не, двайсет и седем или двайсет и осем години трябва да е било. Да, спомних си. Ти също се беше отрязал здраво.

— Също?

Той ме погледна многозначително, сякаш искаше да ми каже: „О, хайде, стига.“

— Мамка му, Крис, ако бяхме на Земята, вече щях да те влача към спешното, за да ти регулират серотониновия баланс.

Внезапно брендито ми се стори много по-интересно от физиономията му.

— Хей — каза той, — ако искаш да говорим, ще говорим. Ако не ти се говори, ще пием. Аз съм лесен.

Известно време правихме точно това — седяхме и пиехме. Той като че ли се наслаждаваше на тишината; а тя звънтеше в моите уши и аз имах усещането, че столът ми е направен от ножове.

Накрая реших да направя опит.

— Аз само… Помня, че няколко дни, преди да замина за Отвъдие в свободен режим, написах разказ за това какво ни се случи в Консерваторията и какво направихме. Помня как се чудех какъв ли ще е животът ни след двайсет или трийсет години. Какво би било, ако се срещнем отново.

— Нищо общо, а?

— Да.

— Това проблем ли е?

— Може би. Може би е част от проблема.

— Как така?

— Просто не мога да го разбера, Хари — промълвих безпомощно аз. — Не мога да разбера къде постъпих правилно и къде сбърках. Ето ме тук: Император на Анхана. Власт. Безгранично богатство. Вечна младост. И дори не мога да реша дали това е награда, или наказание.

— Може да не съм подходящият човек, с когото да водиш този разговор — отвърна Каин и се изкиска. — За мен това, че дишам, е единствената награда.

— Как може да се смееш?

— Какво, да заплача ли? Има ли смисъл?

— Не знам, Хари. — Оставих чашата си на бюрото и се извърнах настрани. — Дори не знам вече какво има смисъл.

Внезапно скрих лице в шепите си.

— Хей… хей, стига, де, Крис. — Гласът му бе изгубил шеговития си тон и ръката му полегна топла върху рамото ми.

— Може би смехът е единственият отговор — казах аз, разтривайки пламналите си очи. — Всичко е толкова… нелепо, знаеш ли? Как можаха всички тези неща да се случат на мен? Как можах да стана този, който станах? Не разбирам. Имам нужда да разбера, но не мога. Всичко е сякаш толкова… случайно. Не мога да намеря смисъл.

— Без майтап? А какво очакваше?

Отново бавно вдигнах глава.

— Не знам. Може би… може би очаквах, че ще се науча на нещо. И ще разбера смисъла на всичко, което се случва.

— Търсиш смисъла на живота? Крис, мога да ти помогна в това.

— Можеш?

— Разбира се. Няма никакъв смисъл.