Читать «Острието на Тишал» онлайн - страница 529

— Киърандел, това е наказанието, което ти определям: да живееш без онези, които не си успяла да спасиш. Наказвам те да изпълняваш тази присъда с достойнство и никога да не опозоряваш паметта им, като приемаш вина, която не е твоя. Така да бъде.

Тя плачеше, докато разпоредителят я отвеждаше.

Временният посланик Деймън застана пред мен, за да се откаже по традиция от почестите, които му бях предложил по силата на същата тази традиция: титла и земи по границите на Империята. Единственото му желание бе да остане в Манастирите. Вече беше напуснал поста си, макар оставката му все още да не беше официално приета от Съвета на братята. Въпреки амнистията, въпреки всички аргументи той се считаше за отговорен за разрушаването на посолството. Изрази го по следния начин: „Това се случи при моето управление. Не може да има смекчаващи вината обстоятелства.“

Предполагам, че това е функция на съвестта, да настоява за своя дял от вината.

Т’Пас също се изправи пред мен. Предложих ѝ единствената награда, която щеше да приеме: прокламация, отменяща указа на Тоа Сител, с който се обявяват Последователите на Каин за престъпници.

— Последователите на Каин като група няма да са ти задължени за това — напомни ми твърдо тя.

— Аз си мислех, че Последователите на Каин като група не вярват в съществуването на групи.

На устните ѝ потрепна лека усмивка.

— И все пак аз лично — рече тя — съм ти задължена.

— Ако поискаш да изплатиш дълга си, можеш да ме посетиш някога — казах ѝ аз. — Ценя съветите ти и ще се радвам да поговорим.

Това като че ли едновременно я изненада и я зарадва и тя обеща да се подчини.

Спомням си и Фейт Майкълсън, доведена пред мен от Бизнесмен Шанкс. Помня колко бледа и сериозна изглеждаше тя, как очите ѝ бяха хлътнали, с тъмни сенки, помня лекото треперене на ръката ѝ, когато повдигна леко роклята си, за да направи реверанс. Гласчето ѝ бе тъничко като заешко писукане.

— Ваше Императорско Величество… — каза тя.

— Радвам се да те видя, Фейт — казах аз. — Надявам се някой ден да станем приятели.

— Аха — изхъмка тихо тя.

Ейвъри Шанкс стисна ръката ѝ и промърмори:

— Да, господине.

— Да, господине — повтори Фейт.

— И се надявам — прошепнах ѝ аз, — че някой ден ще се съгласиш да започнеш да ми викаш чичо Крис.

Изражението ѝ не се промени.

— Да, господине.

Това дете беше наранено толкова дълбоко от неописуемия тормоз, на който бе подложено…

И беше откъсната изцяло от света, който познаваше.

Единственото, което можех да ѝ предложа, бе малко стабилност и надежда за утеха. Заради службата ѝ в помощ на Империята и на света ѝ дадох титлата маркиза на Хараха и ѝ подарих земите около железницата на Трансдея, която се спуска от Божиите зъби към близкия крайречен град.

Ейвъри Шанкс ме изгледа с пронизващите си като на сокол очи.

— Казаха ми, че ти си най-младият син на Гюнар Хансен — каза тя на английски, защото това бе единственият език, който знаеше.

— Бях — признах аз.