Читать «Острието на Тишал» онлайн - страница 528

На света има толкова малко щастливи хора.

11.

Мнозина застанаха пред мен на следващия ден, по време на аудиенцията ми; ще спомена само онези, които са част от тази история. Няма да се опитвам да спазвам реда на появата им; установявам, че не мога дори да си спомня кой беше първи и кой дойде след това.

Киърандел дойде да ходатайства от свое име за отсъстващия бивш Херцог Тоа В’Лич; никой не го беше виждал, откакто напусна Съдебната палата в нощта преди битката. Аз потвърдих решението на покойния Патриарх да бъде лишен от титлата си, макар че отмених заповедта за неговия арест и екзекуция, и го осъдих единствено на изгнание. Както Томи беше казал някога, единствената основателна причина да бъде убит човек, е заради нещо, което се кани да направи. Заплахата, която той представляваше за Империята, беше символична: омразата на Народите, които бе преследвал в името на Църквата, и отмъщението на семействата на жертвите. Империята не биваше да гледа на действията му през пръсти.

— Но това е единственият дом, който е познавал — умоляваше ме Киърандел, коленичила на стълбите пред Дъбовия трон. Беше облечена в траурно бяло и лицето ѝ бе изцапано с черна пепел. — Изгнанието е равносилно на смъртна присъда. Той не е лош човек…

— Няма значение дали е добър, или лош — отвърнах тихо аз. — И тази присъда е по-мека, отколкото заслужава.

— Но амнистията…

— Не се прилага в неговия случай. — Бях издал обща амнистия за престъпленията, извършени по време на епидемията; невъзможно беше да се определи кой за какво бе виновен, когато малцина можеха да отговарят за действията си. — Престъпленията, заради които Лич е прогонен, са извършени, преди да се разпространи болестта.

— Той е приятел на Каин… помогна му, освободи го от килията му… — Гласът ѝ се снижи до шепот.

— И точно Каин го пощади от екзекуция. Направи онова, което самият Лич отказа — помоли се за живота на приятел. Затова присъдата е изгнание, а не смърт.

Киърандел наведе глава и гърдите ми се изпълниха с болката ѝ. Разбирах я твърде добре. Тя бе дошла да ме моли за него не защото той го заслужаваше, а защото го познаваше. Лич бе единственото нещо от предишния ѝ живот, което все още се надяваше, че може да спаси; тя търсеше надеждна скала, за която да се закотви в празния океан на своя живот, дори това да бе скалата, която бе разбила живота ѝ.

Никога не съм бил способен да реша дали е по-добре да позволя на подобни лъжливи надежди да бъдат запазени, или да ги задуша още в зародиш.

— А какво ще бъде моето наказание? — попита тя.

Без моето прехвърляне, което ми разкри сърцето ѝ, въпросът ѝ щеше да ме обърка, защото — далеч от мисълта да я наказвам — аз я бях обявил за Приятел на Трона; тя бе един от малцината истински герои в тази история с чисто сърце и беше силна, непоколебима защитничка на хората си. Знаех какво иска и от какво се нуждае и бях наясно, че тези две неща почти не съвпадаха.