Читать «Острието на Тишал» онлайн - страница 526

— Т’Пас обичаше да казва, че хората са или овце, или вълци — казах замислено аз, наблюдавайки как облаците минават пред прозореца. — Аз от кои съм, Хари?

— Е, нали знаеш аз какво казвам: на света има два типа хора — онези, които казват неща като „На света има два типа хора“, и другите, които знаят, че първият тип са просто торби с лайна.

Изчака ме да осмисля думите му и аз му се усмихнах, за да покажа, че съм разбрал шегата.

— Но това е доста сериозно — рече той. — Двуполюсните системи се сриват при допира с истинския свят. Лъжа или истина, вярно или грешно, добро или лошо — това е за математиците и философите. За теолозите. А навън, в истинския свят? Вярно, има овце, има и вълци — но има и овчари.

— Овчари — повторих аз.

Хари кимна.

— Да. Може би истинската ти задача е да пазиш хората като тях… — С леко кимване на главата той ми показа света отвъд прозореца — … от хората като мен.

Доста време размишлявах върху това и трябва да призная, че ми харесва как звучи.

Винаги се изненадвам, когато от устата му излизат такива думи; толкова е лесно да забравя, че е бил отгледан от бивш университетски професор — и то от автора на „Предания на Първия народ“. И това е достатъчно, за да ми напомни колко повърхностен и ограничен от кастови предразсъдъци си оставам след всичките тези години; нуждата ми да обяснявам дарбите му с произхода му. Може би като безсмъртен, някой ден ще надрасна себе си; относно това тая някакви надежди.

— А останалият свят? — попитах аз. — Кой ще защитава хората като теб?

— Вълците нямат нужда от защита — отвърна той. — Нуждаем се единствено от малко открити пространства — по-малко огради, по-малко бетон — и можем сами да се грижим за себе си.

— Овце, вълци и овчари — промърморих аз. Надигнах се и седнах в леглото, а Хари ми подаде един халат от толкова мека коприна, че едва го усетих. Увих го около раменете си и отидох до прозореца, възхищавайки се на правите ми, силни, здрави крака.

Погледнах към града, който хората бавно издигаха от пепелта.

— И освен това трябва да има мравки и орли, дървета, цветя и риба. Всяко нещо — с природата си; и колкото повече са те, толкова по-красив е светът.

— Касапи и пекари, че даже и свещари — изсумтя Каин, цитирайки стара броилка. — Това е просто някаква шибана метафора. Не задълбавай чак толкова в нея.

Кимнах.

— И императори. Наистина ли смяташ, че ще се справя, Хари? — Обърнах се с лице към него. — Наистина ли?

Каин ме погледна, присвивайки очи под светлината на залязващото слънце.

— През целия ми живот е имало само трима души, на които наистина съм вярвал — каза той. — Единият е баща ми. Другите двама си ти.

Думите му ме изгарят всеки път, когато гледам тази сцена в Огледалото на Каин; боли ме от жалост, която не мога да споделя с него. Никога няма да мога да му кажа колко съжалявам, че не може да включи съпругата си в тази малка компания. Много добре знам колко ще го нараня.

И през очите му се виждам как изричам:

— Добре. Мога да опитам. Просто… ми трябва време, за да свикна с тази мисъл.