Читать «Сапфиреносиньо» онлайн - страница 8

Погледнах нагоре по фасадата на църквата. Вероятно беше издържана във викториански стил, с витражни стъкла и две хубави закачливи кули. Тухли се редуваха с кремава мазилка и образуваха симпатични райета. Но колкото и нагоре да гледах, върху сградата не забелязах нито една фигура или дори гаргойл. Странно, че въпреки това призракът се мотаеше наоколо.

— Аз съм тук! — извика гаргойлът и се изкачи по стената точно под носа ми.

Можеше да се катери като гущер, но и всички други като него го можеха. За миг се зазяпах в тухлата до главата му, а после се обърнах. Сега вече не беше толкова сигурен, че наистина мога да го видя.

— Моля те — каза той. — Ще е толкова хубаво да си поговоря и с някой друг, освен с духа на сър Артър Конан Дойл.

Това малко същество не беше никак глупаво. Но не се вързах. Беше ми жал за него, но знаех колко досадни могат да бъдат тези малки чудовища. Освен това ме беше прекъснал, докато се целувах и сега заради него Гидиън сигурно ме смяташе за откачена крава.

— Моля те, моля те, моооля теее! — не преставаше гаргойлът.

Продължавах да го игнорирам с всички сили. Боже, имах достатъчно други проблеми на главата си.

Гидиън бе пристъпил към уличното платно и махаше за такси. Разбира се, веднага се появи едно свободно. Някои хора винаги имат късмет в тези неща. Например моята баба — лейди Ариста — трябваше само да застане на ръба на тротоара, да погледне строго и таксиметровите шофьори веднага скачаха на спирачката.

— Гуендолин, идваш ли?

— Не можеш да избягаш просто ей така! — Пресипналият детски глас прозвуча ревливо, направо да ти скъса сърцето. — Та ние току-що се намерихме.

Ако бяхме сами, сигурно щях да се поддам на молбите му и да си поговоря с него. Въпреки острите кучешки зъби и лапите с орлови нокти, изглеждаше някак сладък, а и вероятно нямаше много приятели. (Духът на сър Артър Конан Дойл със сигурност имаше по-смислени занимания. А и какво ли ще прави тук в Лондон?) Но когато, в присъствието на други хора, разговаряш с призраци, те смятат — ако имаш късмет — за лъжец и ексцентрик или пък — както е в повечето случаи — за откачен. Не исках да рискувам Гидиън да реши, че съм луда. Освен това, последният гаргойл, с когото бях разговаряла, разви такава привързаност към мен, че едва успявах да отида сама до тоалетната.

И така, настаних се с каменно изражение в таксито, като при потеглянето му гледах право напред. До мен Гидиън се взираше през прозореца. Таксиметровият шофьор огледа с високо вдигнати вежди костюмите ни в огледалото за обратно виждане, но си замълча, което му правеше чест.

— Почти шест и половина е — рече Гидиън, явно опитвайки се да подхване непринуден разговор. — Нищо чудно, че умирам от глад.

Сега, когато го спомена, усетих, че се чувствам по същия начин. Заради гадното настроение, което цареше на масата по време на закуската, не бях успяла да преглътна и половината от тоста си, а училищното ядене, както винаги, не ставаше за нищо. С известен копнеж се замислих за апетитно приготвените сандвичи и кифлички върху малката масичка на лейди Тилни, които за съжаление бяхме изпуснали.