Читать «Сапфиреносиньо» онлайн - страница 6

— Не смятам, че беше чак толкова лошо — казах, стараейки се гласът ми да звучи възможно най-непринудено. Но за съжаление бях малко задъхана, което намали ефекта. Не можех да погледна Гидиън в очите. Вместо това продължавах да зяпам кафявата полиестерна завеса на изповедалнята.

Боже! Бях пропътувала почти сто години през времето, без да забележа, защото тази целувка напълно и абсолютно... ме бе изненадала. Имам предвид, че Гидиън в един момент ме прави на нищо, в следващия сме в разгара на преследване и трябва да се спасяваме от мъже с пистолети, а после изведнъж — сякаш от нищото — твърди, че съм наистина специална и ме целува. А само как целуваше! Веднага започнах да ревнувам от всички момичета, с които се беше упражнявал.

— Няма никой. — Гидиън надникна извън изповедалнята и пристъпи в църквата. — Добре. Ще хванем автобуса за Темпъл. Сигурно вече ни очакват. Хайде!

Гледах го невярващо през пердето. Това означаваше ли, че иска да премине към нормалния дневен ред? Не трябва ли след една целувка (всъщност е по-добре преди това, но сега вече бе късно) да се изяснят някои основни неща? Беше ли тази целувка някакво обяснение в любов? Ходехме ли с Гидиън вече? Или просто се бяхме натискали, поради липса на по-интересно занимание?

— С тази рокля няма да пътувам с автобус — казах категорично, докато се изправях, придавайки си възможно най-достоен вид. По-скоро бих си отхапала езика, отколкото да задам един от въпросите, които току-що ми бяха минали през ума. Роклята ми беше бяла, с небесносини панделки на талията и деколтето, вероятно последен писък на модата през 1912 година, но не особено подходяща за пътуване с градския транспорт през двайсет и първи век. — Ще вземем такси.

Гидиън се извърна към мен, но не ми възрази. Явно и той не се чувстваше особено комфортно да пътува в градския автобус с редингот. Въпреки че изглеждаше наистина много добре, косата му вече не беше така прилежно пригладена зад ушите, както преди два часа, а разбъркани къдрици падаха на челото му.

Пристъпих към него във вътрешността на църквата и потреперих, защото беше адски студено. А може би се дължеше на последните три денонощия, през които почти не бях успяла да мигна. Или на това, което се случи преди малко? Вероятно в последно време тялото ми беше произвело повече адреналин, отколкото за всичките шестнайсет години преди това. Толкова неща се бяха случили, а имах съвсем малко време да ги осмисля, така че от твърде много информация и чувства главата ми щеше да се пръсне. Ако бях анимационен герой от някой комикс, над мен щеше да има нарисуван балон с една грамадна въпросителна. А може би и няколко черепа. Овладях се. Щом Гидиън искаше да се преструва, че нищо не се е случило — моля, аз също го можех.

— Хайде да се омитаме оттук — казах арогантно. — Студено ми е.

Исках да се промуша покрай него, но той ме хвана за ръката.

— Виж, за това преди малко... — Той млъкна, явно с надеждата, че ще продължа вместо него.

Което, разбира се, не направих. Много ми се искаше да разбера какво има да каже. Освен това стоеше толкова близо до мен, че ми беше трудно да си поема въздух.