Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 357

Изправи се и без да знае, че я наблюдавам, се загледа към малкия залив. На сутрешната светлина беше красиво - тюркоазената вода, пустият бряг, измазаните в бяло къщи - и в един момент на просветление разбрах, че тя иска да запечати всичко това в паметта си, че се сбогува. Преди това се бях питал дали перспективата за Ярка светлина и български дом за сираци я е изплашила достатъчно, а сега виждах, че я изпълва с ужас. Реших, че с малкия и с брат й ще заминат много скоро, може би с кола, към Ирак или Сирия. Замислих се и си дадох сметка, че ако изчезна, тя ще е първият заподозрян, така че няма да има голям избор. За всички нас престоят ни в Бодрум отиваше към своя край.

Тя успя да се откъсне от мислите си и влезе в рубката на лодката. Когато се качих на борда и оставих кошницата, вече беше запалила двигателя; включи малка високочестотна радиостанция до руля и каза нещо на турски пред микрофона. Остави слушалката на вилката и се обърна.

-      Казах на шефа на пристанището къде отиваме и какъв ще е маршрутът ни.

Добър опит, само че не се обади на никакъв шеф на пристанището, а разговаря с брат си и който е с него. Каза му, че потегляме. Разбира се, вече бях прогнозирал дестинацията.

29.

Развалините на потопения град изглеждаха вкопчени в скалите, старите стъпала следваха вечния си път към морето, а Вратата за никъде се очертаваше като силует на силното обедно слънце.

Когато наближихме, Кумали намали скоростта - за да ми даде възможност да разгледам руините в цялото им величие - и аз реагирах с подобаващо удивление, сякаш никога не съм ги виждал.

Скалите и мястото за паркиране отгоре бяха пусти както винаги и единственият звук, когато минахме покрай потопената платформа за танци, бяха крясъците на кръжащите чайки. Жалните им писъци бяха подходящ акомпанимент за приставането на лодката край ръждясалия кей.

Грабнах въжето, скочих от палубата и завързах лодката. На малкия плаж, осеян с катран, между разлагащите се трупове на две мъртви чайки, се спуснаха да бягат стотици малки крабове - като хлебарки в мръсна кухня. Мразех това място.

Кумали застана до мен, с кошницата в ръце. Взех я от нея. Посочих околността.

-      Не прилича на място за екскурзии.

Тя се засмя, вече по-спокойна, защото ме бе довела на уреченото място и нейното участие в плана почти приключваше.

-      Няма да сме тук. Има тунел, през който се влиза в римски амфитеатър - специалистите твърдят, че е най-добрият на света след Колизеума.

Положих всички усилия да покажа, че ми е приятно.

- Звучи страхотно. Къде са децата?

Очевидно беше мислила и за това. Или брат ѝ?

-      Вече са тук - отговори. - Дошли са с автобус. Има път, който води вътре откъм шосето.

Знаех, че това не е истина - районът беше добре проучен, когато се планираше ударът срещу Финли Финли, и тогава Контрола ни предупреди, ако играта загрубее, да не отваряме портата към амфитеатъра с изстрели и да не опитваме да се спасяваме оттам. Че там няма изход, абсолютно никакъв.