Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 356

Черният фиат спря и видях, че Кумали е сама - ако ми беше нужно потвърждение за случващото се в действителност, тя ми го бе дала току-що. Усмихнах се топло и отидох до дясната предна вратата. Беше заключена и Кумали ми посочи задната седалка. Изглежда, беше нормално една мюсюлманка да заведе мъж на смърт, но не и да седи на една седалка с него.

Отворих задната врата и се качих.

-      Къде е малкият? - попитах.

-      Това е училищна екскурзия - отговори тя. - Беше му позволено да отиде. Ще ги срещнем на мястото - той иска да се похвали с приятеля си от Америка.

За ченге беше добра актриса. Явно беше обмисляла думите си прекалено много и все пак звучаха изкуствено.

-      Каква училищна екскурзия? - попитах, все едно че всичко е нормално.

-      Ще гледат археологически паметници... тъпи развалини, както казват децата. - Засмя се и това като че ли намали тревожността ѝ. - Интересно място. Мисля, че ще ти хареса.

Някак си се съмнявах в това. Още повече че ми говореше на „ти”.

-      Далече ли е?

-      Доста, дори с кола - отговори тя. - Аз обаче съм съсобственик на една яхта. Ако нямаш нищо против да си помощник на палубата, ще стигнем по-бързо и много по-приятно. Гледката е чудна. След това можем да върнем сина ми по същия начин - той много обича да се вози на яхтата.

Знаеха какво правят. Лесно е да проследиш кола, но да проследиш лодка е почти невъзможно - морето е равно и виждаш надалече, няма трафик, където да се скриеш. Искаха да се уверят, че след мен няма да тръгне помощ.

-      Звучи страхотно - казах.

Не го чувствах така. Въпреки годините обучение, въпреки плановете, които бях кроил, усетих пипалата на страха да се свиват около гърлото ми - не е лесно съзнателно да си търсиш белята.

Кумали изви волана и подкара надолу, към скрито заливче със стар кей и привързани двайсетина лодки. Понеже седях отзад, нямаше начин да видя дали е донесла единственото нещо, което беше най-важно за осъществяването на плана ми. Ако не беше, щеше да се наложи да дам отбой.

-      Носиш ли мобилния си телефон? - попитах.

-      Защо? - отговори тя. Беше нащрек; погледна ме в огледалото, провери изражението ми.

Свих рамене.

-      Не искаме да махаме с ръце за помощ, ако се окажем на потъваща лодка, нали?

Тя се усмихна, тревожността се стопи.

-      Разбира се.

Опипа колана на джинсите си и вдигна апарата, за да го видя.

Мисията продължаваше, вече нямаше връщане назад.

Тя спря на място за паркиране и откопчах колана на седалката.

-      Нещо за разтоварване?

-      В багажника има кошница за пикник. Аз не пия алкохол, но взех бира и има достатъчно храна. Вземи си каквото искаш.

„Осъденият поиска обилна вечеря“, помислих си и едва не се разсмях. Осъзнах, че стресът и страхът започват да вземат превес, и се заставих да ги потисна. Извадих кошницата с провизии от багажника и се обърнах, за да последвам Кумали към кея. Тя клекна, за да откачи въжето на стара лодка с отворена отзад рубка, с дървен корпус, но отлично поддържана. Зачудих се колко ли им е струвало да я наемат за деня.