Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 24

— Тогава ще се върнеш в мините, кукличке — постави ръка на бедрото й Филипа. — Не се цупи! Така ще си похабиш лицето.

Тя се протегна, за да ощипе Селена по бузата, и момичето отстъпи назад.

— Да не си луда? Аз съм асасин, а не някоя празноглава придворна кокошка!

— Но си и жена — засмя се Филипа — и докато нося отговорност за теб, ще се държиш като такава!

Селена премигна, след което каза бавно.

— Доста си смела. Чудя се дали се държиш така и с истинските придворни дами.

— Да ти кажа, не ме пратиха при теб просто така.

— Нали знаеш с какво се занимавам?

— Не се засягай, но за теб тези премени струват повече от живота ми.

Селена направи гримаса, когато слугинята тръгна да излиза.

— Не ми прави такива физиономии! — додаде Филипа през рамо. — Ще си набръчкаш носа.

Селена само зяпна.

А слугинята си излезе.

Престолонаследникът на Адарлан гледаше баща си, без да мига, и очакваше той да го заговори. Седнал на стъкления си трон, кралят на Адарлан отвърна на погледа му. Понякога Дориан забравяше колко малко прилича на баща си. По-малкият му брат Холин бе наследил чертите му — широките рамене, кръглото лице, острите очи. Висок, строен и елегантен, Дориан изобщо не изглеждаше като него. А що се отнася до сапфирените му очи, никой не знаеше от кого са наследени те. Дори майка му нямаше такива.

— Тя пристигна ли? — попита баща му. Гласът му бе режещ, сякаш ехо от сблъсъка на щитовете и писъка на стрелите. По-любезен от това просто не беше способен да бъде.

— Няма да създава проблеми, докато е тук — отвърна Дориан колкото се може по-спокойно. Да вземе Сардотиен бе риск — изпитваше търпението на баща си. Сега щеше да разбере дали си е струвало.

— Мислиш като всеки от глупаците, които тя уби — заяви кралят. — Тя е вярна единствено на себе си и няма да се поколебае да забие нож в сърцето ти.

— И затова може да спечели твоето съревнование. — Баща му не отговори и Дориан продължи, макар сърцето му да затуптя бясно.

— Като се замислиш, цялото това състезание е безсмислено.

— Казваш го, понеже те е страх, че ще загубиш добър коз.

Баща му дори не подозираше, че той бе отишъл да търси шампион толкова далеч не само заради шанса да спечели злато. Но и за да избяга от него за колкото се може по-дълго.

Дориан си наложи да се успокои и си спомни думите, които бе репетирал по време на цялото си пътуване от Ендовиер.

— Гарантирам, че тя ще успее да изпълни задълженията си. Дори няма нужда да я обучаваме. Както казах, цялото това съревнование е излишно.

— Овладей си езика или ще я оставя да се упражнява върху теб.

— И после какво? Ще направиш Холин крал?

— Като нищо, Дориан — изръмжа баща му. — Мислиш си, че това... момиче може да спечели турнира ми, но забравяш за Каин, избраника на херцог Перингтън. Трябваше да избереш шампион като неговия, някой, изкован в кръв и желязо на бойното поле. Истински шампион.

Дориан прибра ръце в джобовете си.

— Не ти ли се струва, че е малко глупаво, че кичим с титлата "шампион" няколко обикновени престъпници?