Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 191

Той бе наследникът на престола.

Очите му помръкнаха.

— Значи не искаш да сме заедно?

— Казвам само. че след четири години си тръгвам. Това няма да свърши добре нито за теб, нито за мен. Просто не искам усложнения. — Слънчевата светлина огря тялото й, а тежестта падна от раменете й. — Казвам, че след четири години ще бъда свободна. Никога през живота си не съм била свободна. — Усмихна се широко. — Искам да разбера какво е чувството.

Той отвори уста, но спря, когато видя усмивката й. Макар да не съжаляваше за избора си, изпита странно разочарование, когато Дориан отвърна:

— Както желаеш.

— Искам обаче да останем приятели.

— Винаги — отвърна той и прибра ръце в джобовете си.

Помисли си дали да не го хване за ръката или да го целуне по бузата, но думата „свободна" отекваше в съзнанието й отново и отново и тя не можеше да сподави усмивката си.

Той също се усмихна, макар и малко насилено.

— Мисля, че Нехемия идва да ти разкаже детайлите по договора. Ще се ядоса много, като разбере, че съм я изпреварил. Извини й се от мое име, става ли?

Той спря, докато отваряше вратата.

— Поздравления, Селена — каза тихо. Преди тя да успее да отговори, той затвори вратата зад себе си и изчезна.

Останала сама, Селена погледна към прозореца и постави ръка на сърцето си, като си прошепваше думата отново и отново. „Свободна."

54.

Няколко часа по-късно Каол се загледа във вратата на столовата. Не знаеше какво точно прави тук. Бе потърсил Дориан в покоите му, но не го бе намерил там, а имаше нужда да му каже, че нещата между него и Селена не бяха такива, каквито изглеждаха. Погледна ръцете си.

Кралят почти не му бе продумал последната седмица, а името на Каин не бе споменато на нито една от срещите им. Това бе нормално, тъй като Каин бе просто пионка, използвана да забавлява владетеля, а не част от кралската стража.

Но бе мъртъв. Заради Каол той повече никога нямаше да отвори очи, нямаше да си поеме дъх. Сърцето му бе спряло след неговия удар.

Ръката на Каол се спусна към мястото, където трябваше да се намира мечът му. Бе го захвърлил в края на стаята си, веднага след като се върна от дуела миналата седмица. За щастие, някой бе изчистил кръвта от острието. Може би стражите, които бяха отвели Каол в покоите му и му бяха дали силно питие. Те бяха останали тихо при него, докато реалността полека-лека се завърне пред очите му, а после си тръгнаха, без да изчакат да им благодари.

Каол прокара пръсти през късата си коса и отвори вратата на столовата.

Селена вечеряше, седнала на мястото си. Тя повдигна вежди.

— Две посещения за днес? — каза и остави вилицата си. —

На какво дължа тази чест?

— Къде е Дориан? — намръщи се той,

— Какво би търсил Дориан тук?

— Мислех, че обикновено идва по това време.