Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 189

Каол погали Лапичка по главата, а кученцето се скри обратно под масата, обиколи я два пъти и после се сви на кравай.

Защо стоеше на прага? Селена погледна към нощницата си и се изчерви, когато видя, че зяпа голите й крака.

— Как са раните? — попита Каол. Гласът му бе мек и тя осъзна, че той не я зяпа, а оглежда превръзката около бедрото й.

— Добре съм — отвърна бързо тя. — Превръзката е повече, за да предизвиква съчувствие. — Опита да се усмихне, но не успя. — Аз... не съм те виждала от седмица. — Струваше й се като цял живот. — Ти. добре ли си?

Кафявите му очи срещнаха нейните. Внезапно тя отново се озова насред дуела. Каин се смееше зад гърба й, но тя виждаше и чуваше само Каол, който коленичи и се протегна към нея. Гърлото й се сви. В този момент бе разбрала нещо. Но не можеше да си спомни какво.

Може би и то бе част от халюцинацията.

— Добре съм — каза той и тя пристъпи към него, макар да осъзнаваше колко къса е нощницата. — Просто. исках да се извиня, че не проверих по-скоро как си.

Тя спря на крачка от него и наклони глава на една страна. Той дори не носеше меча си!

— Сигурна съм, че си бил зает.

Той просто си стоеше там. Тя преглътна и прибра назад кичур от несресаната си коса.

Пристъпи още една крачка към него. Сега трябваше да вдигне глава, за да го гледа в лицето. Очите му бяха толкова тъжни.

Тя прехапа устна.

— Ти. ти ми спаси живота. Два пъти.

— Направих каквото трябваше — намръщи се Каол.

— И затова съм ти признателна.

— Няма за какво — каза той. Гласът му бе напрегнат. Когато очите му премигнаха, сърцето й се сви.

Тя опита да го хване за ръце, но той се отдръпна.

— Просто исках да видя как си. Сега трябва да бързам за среща — каза той, но тя разбра, че я лъже.

— Благодаря ти, че уби Каин. — Каол се напрегна при думите й. — Помня как се чувствах след първото си убийство. Не беше лесно. Той сведе поглед.

— Не мога да спра да мисля за това. Защото беше лесно. Просто извадих меча си и го убих. Исках да го убия. — Погледна я. — Той знаеше за родителите ти. Как?

— Не зная — излъга тя. Всъщност знаеше много добре. Достъпът на Каин до отвъдното, до пространството между световете, каквото и да представляваше то, му бе дал силата да чете мислите й, спомените й, може би дори душата й. Тръпка премина през тялото й.

— Съжалявам, че са загинали така — омекна лицето на Каол.

Тя преглътна чувствата си, докато отговаряше:

— Беше много отдавна. Валеше и мислех, че влагата в кревата им е от отворения прозорец. Събудих се и разбрах, че не е дъжд. — Тя си пое дълбоко въздух и избута спомена за кръвта им по кожата й от съзнанието си. — Не след дълго ме намери Аробин Хамел.

— И все пак съжалявам — рече той.

— Беше много отдавна — повтори тя, — дори не помня как изглеждаха. — Това също бе лъжа. Помнеше всеки детайл от лицата на родителите си. — Понякога забравям, че са съществували.

Той кимна, повече за да потвърди това, че я е чул, отколкото, че разбира.