Читать «Огнената наследница» онлайн - страница 21

Заговориха само когато Едион спря край фонтана и опря белязаните си ръце на кръста си, оглеждайки градината все едно е бойно поле. Подсмихна се при вида на шестимата стражи и очите му засияха по начин, странно познат на Дориан.

– Ескорт за принца в собствения му дворец? – попита генералът. – Засегнат съм, че не са пратили повече стражи, за да те пазят от мен.

– Смяташ, че можеш да победиш и шестимата?

Вълкът се изкикоти и сви рамене. Белязаната дръжка на Меча на Оринт отрази лъчите на слънцето и заслепи принца.

– Не искам да отговарям. В противен случай татко ти може да реши, че не съм достатъчно полезен, за да компенсирам темперамента си.

Някои от стражите зад тях промърмориха, но Дориан отвърна:

– Вероятно не си.

И това бе всичко, което Едион му каза по време на мразовитата жалка разходка. Докато накрая генералът не му се ухили:

– По-добре върви при лечител.

Тогава Дориан осъзна, че дясната му ръка кърви. Генералът просто му обърна гръб.

– Благодаря за разходката, принце – извика през рамо. Прозвуча почти като заплаха.

Едион не правеше нищо без причина. Може би опитваше да принуди краля да го екзекутира. Защо му бе това обаче Дориан не можеше да знае. Освен ако просто не искаше да провери какъв човек е престолонаследникът и дали от него може да стане играч. Нямаше как да е сигурен дали воинът го преценява като възможен съюзник, или като заплаха. Макар и надменен, Едион имаше лукав ум. Вероятно гледаше на дворцовите интриги като на друг тип бойно поле.

Дориан остави избраните лично от Каол стражи да го отведат в прекрасния топъл замък, а след това ги изпрати с едно кимване. Каол не бе дошъл днес и той бе благодарен за това. След разговора за магията и отказа му да приказват за Селена, Дориан не знаеше дали има нещо, за което да си разменят и дума. Не вярваше, че Каол с лека ръка би поръчал смъртта на невинни, все едно дали са приятели, или врагове. Би трябвало да е наясно, че Селена по някакви си свои причини не би убила благородниците от рода Ашривер. Нямаше обаче смисъл да говори с него, след като и той криеше тайни.

Дориан се замисли над пъзела от думите на приятеля си и влезе в катакомбите на лечителите. Обгърна го мирис на розмарин и мента. Това бе лабиринт от складове и лаборатории, далеч от любопитните очи в стъкления замък. Горе в него имаше още една лечебница за онези, които не смееха да слязат до тук, но това бе мястото, в което работеха най-добрите лечители в Рифтхолд – и цял Адарлан – и развиваха уменията си от хиляди години. Избелелите камъни сякаш бяха попили изсушените билки и придаваха на подземните коридори приятна атмосфера.

Дориан намери малък работен кабинет, в който млада жена се бе привела над голяма дъбова маса. На масата бяха подредени различни делви, везни и хаванчета, заедно със стъкленици, пълни с течности, сушени билки и отвари, бълбукащи над малки самотни огньове. Изкуствата на лечителството бяха сред малкото, които баща му не бе забранил преди десет години, макар Дориан да бе чувал, че някога са били по-силни. Тогава лечителите използвали магия, за да церят. Сега разчитаха само на това, което могат да намерят в природата.