Читать «Огнената наследница» онлайн - страница 13

Бе хубаво, че Селена не е тук да види в какво се е превърнал Едион. Не само заради пръстена. Да се обърнеш срещу собствения си народ...

Едион седна на пейката пред тях и се ухили като хищник, забелязал плячката си.

– Двамата седяхте заедно и последния път, когато ви видях. Хубаво е да знаеш, че някои неща не се променят.

Богове, лицето му. Лицето на Селена – другата страна на монетата. Същата арогантност, същата неконтролируема ярост. Но там, където Селена сякаш се пропукваше, Едион... пулсираше. А и в лицето му имаше нещо много по-лошо и горчиво.

– Здравей, Едион – усмихна се мързеливо Дориан и подпря ръце на масата.

Едион не му обърна внимание, а си взе едно агнешко бутче. Черният му пръстен проблесна.

– Харесвам новия ти белег, капитане – каза той и кимна с брадичка към бялата линия на бузата на Каол. Белегът, който Селена му бе оставила в нощта, когато Нехемия умря и тя се опита да го убие – за да му напомня вечно какво е загубил.

– Май още не са те схрускали – продължи Едион. – А вече си имаш меч за възрастни.

– Радостен съм, че бурята не е помрачила настроението ти – отвърна Дориан.

– Седмици, през които единствените ми занимания са тренировките и жените! Бе цяло чудо, че изобщо благоволих да сляза от планините.

– Не знаех, че благоволяваш каквото и да било, което не е в интереса ти.

– А, очарователният дух на Хавилиард – изсмя се Едион, след което се съсредоточи върху яденето си. Каол се канеше да го запита има ли причина да ги безпокои, освен за да ги дразни, както и преди бе обичал да прави, когато кралят не гледа... и тогава забеляза, че Дориан го е зяпнал.

Не заради ръста и бронята, а заради лицето.

Заради очите.

– Не трябва ли вече да си на някой пир? – попита Каол. – Изненадан съм, че все още не си във вертепите на града.

– Да не би да искаш да те поканя на празненството утре, капитане? Каква изненада. Винаги съм смятал, че си над тия неща. – Тюркоазените му очи се присвиха и той се ухили мазно на Дориан. – Ти, от друга страна, се забавлява много добре на последния купон. Червенокоси близначки, ако се не лъжа.

– Налага се да те разочаровам – отвърна Дориан. – Оставих този тип поведение зад гърба си.

– Значи ще останат повече за мен – върна се към яденето си Едион.

Каол стисна юмруци под масата. Селена не бе живяла като благородна дама през последните десет години, но не бе убила нито един човек, родом от Терасен. Беше отказвала да го прави. А Едион винаги се бе държал като копеле, но сега... знаеше ли изобщо какво носи на пръста си? Знаеше ли, че въпреки цялата му арогантност и дързост кралят може да го принуди да прави това, което поиска? Не можеше да го предупреди, не и без да гарантира екзекуция за себе си и за всички, които обича. Защото беше възможно Едион да е истински верен на краля.

– Как вървят нещата в Терасен? – попита Каол, тъй като Дориан отново се бе загледал в Едион.

– Какво би искал да чуеш? Че сме с пълни стомаси въпреки лютата зима? Че не изгубихме много войници заради болести? – Едион изсумтя. – Забавно е да ловиш бунтовници, ако имаш вкус за тая работа. Надявам се Негово Величество да е извикал Гибелния легион на юг за нещо сериозно.