Читать «Океанът в края на пътя» онлайн - страница 2

Знаех, че беше време да подкарам към шумната весела къща на сестра ми, цялата спретната и стегната за този ден. Щях да си говоря с хора, за чието съществуване бях забравил от години. Те щяха да ме питат за брака ми (провален преди десетина години - връзка, която бавно се беше износила, докато накрая се беше разпаднала, както май винаги ставаше) и дали се виждам с някого (не, не бях дори сигурен дали щях да мога, все още), щяха да ме питат за децата ми (всички са пораснали, имат си свой живот, съжаляват, че не могат да са тук днес), за работата ми (добре върви, благодаря, щях да им кажа, след като така и не знаех как да говоря за това, което вършех. Ако можех да говоря за него, нямаше да се налага да го върша. Правя изкуство, понякога правя истинско изкуство, а понякога то просто запълва празнините в живота ми. Някои. Не всички). Щяхме да си говорим за починалите. Да си спомним за някои хора.

Малкият селски път от детството ми се бе превърнал в черно асфалтово шосе, което служеше като буфер между два разраснали се жилищни квартала. Продължих още надолу по него, извън градчето, не накъдето трябваше да тръгна, и ми стана хубаво.

Гладкият черен път се стесни, залъкатуши, превърна се в междуселски с едно платно, който помнех от детството си, след това в ивица утъпкана пръст и топчести, жълти като кости парчета кремък.

Скоро вече карах бавно, с друсане, по тесен селски път с храсти калина и шипки от двете страни, там, където нямаше лескови горички или живи плетове. Чувствах се все едно, че бях подкарал назад във времето. Този път бе както го помнех, макар че нищо друго вече не беше същото.

Минах покрай фермата Карауей. Спомних си как бях едва на шестнайсет и целувах румената русокоса Коли Андърс, която живееше там и чието семейство скоро след това щеше да се премести на Шетландските острови, а аз нямаше никога вече да я целуна или да я видя отново. А после - само поля от двете страни на пътя, на протежение от почти километър и половина: гирлянд от ливади. Пътят бавно се стесни до пътека. Наближавах края му.

Спомних си я, преди да взема завоя и я видях в цялата ѝ порутена, червено-тухлена прелест: фермата Хемпсток.

Изненада ме, въпреки че пътят винаги беше свършвал тук. Нямаше да мога да продължа. Паркирах колата край двора на фермата. Нямах никакъв план. Зачудих се дали след всички тези години все още някой живееше там, или по-точно дали Хемпсток все още живееха там. Изглеждаше невероятно, но пък от малкото, което помнех, те бяха необикновени хора.

Острата миризма на кравешка тор ме удари в носа, щом излязох от колата и тръгнах колебливо през двора към предната врата. Погледнах за звънец, но напразно, тъй че почуках. Вратата не беше залостена добре и леко се люшна и открехна, щом потропах с юмрук.

Влизал бях някога, преди много време, в тази къща, нали? Сигурен бях, че съм влизал. Спомените от детството понякога се оказват затрупани и скрити под случки, които настъпват по-късно, като детски играчки в дъното на претъпкания с вещи килер на възрастните, но никога не са изгубени безвъзвратно. Застанах в коридора и извиках: