Читать «Океанът в края на пътя» онлайн - страница 5

Не помня да съм питал изобщо някое от другите деца в класа защо не бяха дошли на празника ми. Нямаше нужда да ги питам. Те не ми бяха приятели в края на краищата. Бяха просто децата, с които ходех на училище.

Бавно се сприятелявах, когато изобщо го правех.

Имах книги, а вече имах и котенцето си. Щяхме да сме като Дик Уитингтън и неговата котка, или ако Пухчо се окажеше  особено умен - като сина на воденичаря и Котарака в чизми. Котето спеше на възглавницата ми и дори ме чакаше да се върна от училище, клекнало на алеята пред къщата, до оградата. Докато един ден, месец по-късно, беше прегазено от таксито, което докара миньора, копач на опали, за да отседне в къщата ни.

Не бях там, когато се случи.

Онзи ден се върнах от училище и котенцето ми не ме чакаше да ме посрещне. В кухнята имаше някакъв висок, дългокрак мъж с мургава кожа и карирана риза. Пиеше кафе на кухненската маса, както надуших. По онова време всичкото кафе беше мляно - горчив тъмнокафяв прах, който се вадеше от бурканче.

- Опасявам се, че имах малка злополука на идване - каза ми той бодро. - Но не се притеснявай.

Говореше някак рязко, на непознат диалект. За първи път чувах южноафрикански диалект, както разбрах по-късно.

Той също имаше картонена кутия на масата пред него.

- Черното коте твое ли беше? - попита мъжът.

- Казва се Пухчо.

- М-да. Както казах - злополука на идване. Не се тревожи. Трупът е махнат. Няма да се притесняваш. Оправихме го. Отвори кутията.

- Какво?

Посочи кутията.

- Отвори я.

Миньорът, копач на опали, беше висок мъж. Носеше джинси и карирани ризи всеки път когато го виждах освен последния път. Имаше дебела верижка от светло злато на врата си. Нямаше я, когато го видях за последен път.

Не исках да отворя кутията му. Исках да се махна и да остана сам. Исках да поплача за котенцето си, но не можех да го направя, докато имаше друг човек и ме гледаше. Исках да скърбя. Исках да погреба приятеля си в далечния край на градината, оттатък вълшебния кръг от зелена трева, в пещерата с рододендрони отпред, зад купата окосена трева, където никой не ходеше освен мен.

Кутията се раздвижи.

- Купих го за теб - каза мъжът. - Винаги изплащам дълговете си.

Пресегнах се и вдигнах капака на кутията, зачуден дали не беше някаква шега и дали котенцето ми не е вътре. Вместо него отдолу ме изгледа злобно рижо лице.

Копачът на опали извади котката от кутията.

Беше грамаден котарак на червено-кафяви ивици, едното му ухо бе отрязано наполовина. Гледаше ме яростно. На този котарак не му беше харесало да го държат в кутия. Не беше свикнал с кутии. Пресегнах се да го погаля по главата и се почувствах гузен заради изневярата към паметта на котенцето ми, но той се дръпна назад, тъй че не можах да го пипна, изсъска ми, а после се стрелна към отсрещния ъгъл на стаята, клекна там и се вторачи в мен с омраза.