Читать «Океанът в края на пътя» онлайн

Нийл Геймън

Нийл Геймън

ОКЕАНЪТ В КРАЯ НА ПЪТЯ

Вълшебен и страховит разказ

за тайни и оцеляване, за спомени и магия.

Невъзможното се превръща в реалност...

На Аманда, която поиска да узнае

" Помня детството си живо... Узнах ужасни

неща, но знаех, че възрастните не трябваше

да научат това, което знаех. Щеше да ги уплаши до смърт. "

Морис Сендак, в разговор с Арт Шпигелман,

"Нюйоркър", 27 септември, 1993 г.

Беше само един патешки вир зад фермата. Не беше голям.

Лети Хемпсток каза, че било океанът, но знаех, че е глупаво. Каза, че дошли тук през океана от старата страна.

Майка ѝ рече, че Лети не е запомнила правилно  и че било много отдавна, но все едно -старата земя била потънала.

Старата госпожа Хемпсток, бабата на Лети, пък каза, че и двете бъркали и че мястото, което потънало, не било наистина старата страна. Каза, че помни добре старата страна.

Каза, че всъщност старата страна се е взривила.

Пролог

Носех черен костюм и бяла риза, черна вратовръзка и черни обувки, всичко изгладено и излъскано - дрехи, с които обикновено щях да се чувствам неудобно, все едно че съм с открадната униформа или се преструвам на възрастен. Днес обаче ми осигуряваха някакво удобство. Бях с подходящото облекло за един тежък ден.

Изпълних си задължението сутринта, казах думите, които мислех да кажа, и ги мислех искрено, докато ги казвах, а после, щом службата свърши, влязох в колата си и подкарах напосоки, без план, колкото да убия около час, преди да се срещна с някои хора, които не бях виждал от години, да стисна ръцете им и да изпия твърде много чай, сипан в чаши от най-хубавия порцелан. Подкарах по лъкатушещите селски пътища на Съсекс, които едва помнех, когато се усетих, че съм се насочил към центъра на градчето, тъй че завих напосоки по друг път и хванах наляво, а после надясно. Едва тогава осъзнах накъде бях тръгнал, накъде отивах през цялото време, и се намръщих на собствената си глупост.

Бях подкарал към една къща, която не съществуваше от десетилетия.

Щом излязох на широка улица - някогашен каменист селски път покрай ечемичено поле, помислих да се откажа да обърна назад и да оставя миналото непокътнато. Но ме обзе любопитство.

Старата къща, в която бях живял седем години, от пет до дванайсет, тази къща бе съборена и изгубена завинаги. Новата къща, която родителите ми бяха вдигнали в дъното на градината, между храстите азалии и зеления кръг трева, който наричахме вълшебния кръг, беше продадена преди трийсет години.

Забавих колата, щом видях новата къща. Щеше да си остане завинаги "новата къща" в ума ми. Спрях на алеята и огледах построеното в архитектурния стил от средата на седемдесетте. Бях забравил, че тухлите на къщата бяха шоколадовокафяви. Новите собственици бяха превърнали балкончето на мама в солариум. Взирах се в къщата и си спомних по-малко неща за юношеството си, отколкото бях очаквал. Нито хубави мигове, нито лоши. Живял бях там известно време като момче. Като че ли нямаше нищо общо с човека, който бях сега.

Изкарах колата на заден от алеята.