Читать «Мечът на Шанара» онлайн - страница 37

Завладя ги същото необяснимо чувство на ужас, което беше сковало Флик, когато седяха с Аланон скрити от огромната черна сянка в храсталака. Само че този път нямаше къде да се скрият. Ужасът им бързо прерасна в първите пристъпи на истерия, когато съществото политна право към тях и в този кратък миг те разбраха, че ще умрат. Но в следващия момент черният преследвач смени посоката на летенето си и се понесе плавно на север, отдалечи се към хоризонта без да се отклонява и накрая се изгуби от погледите им.

Младежите от Вейл лежаха вцепенени от ужас, скрити, както им се стори, цяла вечност в редките храсталаци и разпръснатите камъни, страхувайки се, че в момента, в който шавнат, съществото ще се върне отново и ще ги унищожи. Но когато ужасният, безразсъден страх изчезна, те олюлявайки се, се изправиха на крака и изтощени, подновиха мъчителното изкачване. До ръба на неравния склон вече беше близо и след няколко минути прекосиха малката открита поляна, за да навлязат в горите на Дълнските планини. Когато се скриха между големите дървета първите проблясъци на изгряващото слънце докоснаха просналата се назад към Вейл земя, тиха и пуста.

Младежите забавиха крачка, когато навлязоха в Дълн и накрая Флик, който все още нямаше понятие накъде вървят, подвикна на Ший пред него:

— Защо се движим по този път? — Собственият му глас му прозвуча като чужд след дългото мълчание. — Накъде изобщо вървим?

— Накъдето ни каза Аланон — към Анар. Най-добрата ни възможност е да се движим по пътя, който Носителите на черепи най-малко очакват, че ще поемем. Така че ще вървим на изток до Черните дъбове, а оттам ще поемем на северозапад. Да се надяваме, че по пътя ще срещнем някой да ни помогне.

— Чакай малко — възкликна Флик, внезапно разбрал намеренията му. — Искаш да кажеш, че вървим на изток през Лий и се надяваме Мениън да ни помогне. Ти, какво, да не би напълно да си откачил? Защо просто не се дадем без бой на това същество? Така всичко ще свърши по-бързо!

Ший вдигна ръце и се обърна уморено към брат си.

— Нямаме никакъв друг избор! Мениън Лий е единственият, към когото можем да се обърнем за помощ. Той познава местността отвъд Лий. Възможно е да знае път, който да ни изведе от Черните дъбове.

— А-ха, значи така — поклати мрачно глава Флик, — А бе ти да не би да си забравил заради кого се загубихме последния път там? Никога повече не бих му се доверил и с удоволствие бих го запратил по дяволите.

— Нямаме друг избор — повтори Ший. — Никой не те е карал насила да тръгваш на този път, нали?

Внезапно млъкна и се извърна:

— Извинявай, изпуснах си нервите. Но трябва да направим това, което ти казвам, Флик.

Отново тръгна, потънал в гнетящо мълчание. Флик го последва навъсен, като клатеше неодобрително глава. Самата идея да бягат беше достатъчно лоша, въпреки че знаеха, че чудовищното същество претърсва долината. Но идеята да отидат при Мениън Лий беше още по-лоша. Този самонадеян нехранимайко щеше да ги закара право в капана, ако преди това не ги заблудеше за посоката. Мениън се интересуваше единствено от Мениън, великият авантюрист, тръгнал на поредното си налудничаво приключение. Цялата идея да го молят за помощ беше нелепа.