Читать «Мечът на Шанара» онлайн - страница 35

Ший потупа Флик по гърба, кимна му и двамата се затичаха към осеялите долината групи от гъсти дървета и шубраци. Нощта около тях беше тиха. Чуваше се само тихото прошумоляване на високата, влажна от сутрешната роса трева под краката им. Докато бягаха, отрупаните с листа клони шибаха незащитените им ръце и лица, а росата полепваше по кожата им. Тичаха бързо към полегатия, покрит с шубраци източен склон на Вейл, и ту се скриваха, ту отново се появяваха от гъстите дъбове и хикории. Стигнаха склона и се закатериха нагоре по откритото пасище толкова бързо, колкото им позволяваха силите. Не се спираха, не се оглеждаха назад, дори не поглеждаха къде стъпват. Гледаха само напред в това, което профучаваше край тях и оставяше Вейл зад тях. Често се подхлъзваха по мократа трева, но най-после стигнаха края на Вейл. Пред погледа им се откри ясната гледка на просторна долина, покрита с безформени каменни блокове и пръснати храсти, които стигаха чак до източните й стени и се издигаха като огромна бариера към света отвъд.

Ший беше в чудесна физическа форма и лекото му тяло се заспуска по неравния терен. Движеше се ловко сред храсталаците и камъните, които се препречваха на пътя му. Флик упорито го следваше, яките мускули на краката му неуморно се движеха, за да не изостава зад леката и пъргава фигура пред него. Само веднъж се осмели да хвърли бърз поглед назад. Единственото, което видя, беше неясния силует на дървета, които се извисяваха над вече скрилия се от погледа град и се очертаваха на светлината на залязващите звезди и избледняващата луна. Пред него Ший се носеше леко между разпръснатите камъни, очевидно решен да стигнат до малката гориста местност в основата на източния склон на долината на около миля пред тях. Флик започна да усеща умора в краката си, но страхът от съществото, което беше някъде зад тях, не му позволяваше да изостава. Чудеше се какво ли щеше да им се случи сега на тях, бегълците от единствения им дом, преследвани от неимоверно коварен, злобен враг, който, ако ги заловеше, щеше да духне като пламъче на свещичка живота им и да го угаси. Къде биха могли да отидат, за да не бъдат открити? За пръв път след като Аланон беше изчезнал, Флик изпита горещо желание тайнственият странник да се появи отново.

Минутите бързо летяха и малката горичка пред тях се приближаваше, докато двамата братя, изтощени, продължаваха да тичат. Ушите им не долавяха никакъв звук. В пространството пред тях нищо не помръдваше. Сякаш, като се изключеха съзерцаващите ги звезди, които премигваха важно над главите им, потънали в мълчаливо самодоволство, те бяха единствените живи същества на една огромна арена. Небето започна да избледнява и накрая нощта се оттегли тъжно, а немите зрители над тях бавно се разотидоха, един по един, в заревото на утрото. Братята продължаваха да тичат, забравили всичко останало. Единствената им мисъл беше, че трябва да тичат по-бързо, ако не искат да бъдат разкрити от издайническата светлина на слънцето, което щеше да изгрее само след няколко минути.