Читать «Елфите на Шанара» онлайн - страница 35

Чудовища. Рен размишлява известно време върху въпроса какъв вид чудовища има там. Тайгър Тай беше пропуснал да каже. Бяха ли толкова опасни, колкото Шадуина? Ако беше така, това обяснява защо елфите са изчезнали. Ако са много, тези чудовища са в състояние да ги изловят, допускаше тя, или дори да ги унищожат. Но как елфите-бяха допуснали да се случи такова нещо? А ако чудовищата не бяха ги изловили, защо тогава елфите все още стояха на Мороуиндъл? Защо нито един от тях не беше избягал, за да потърси помощ?

Въпросите отново бяха твърде много. Рен затвори очи и поиска да ги забрави.

Наближаваше пладне, когато те минаха над група малки острови, които приличаха на плаващи в океана изумруди, яркозелени на фона на синьото. Дух закръжа известно време по указание на Тайгър Тай и после се спусна към най-големия остров, избирайки една тясна стръмна скала, обрасла гъсто с трева, за да кацне на нея. Щом птицата се приземи, нейните ездачи свалиха предпазни колани и слязоха долу. Рен и Гарт бяха вкочанени и вече изранени. Бяха им необходими няколко минути, за да раздвижат отново крайниците си. Рен разтърка болящите я стави и се огледа.

Островът изглежда беше образуван от някаква тъмна порьозна скала, върху която растителността растеше като върху плодородна почва. Скалата хрущеше под краката им, когато стъпваха върху нея. Рен се наведе и взе едно парче, което й се стори изненадващо леко.

— Застинала лава — поясни със сумтене Тайгър Тай, виждайки озадаченото изражение на лицето й. — Всички тези острови са част от една верига, образувана от вулкани преди стотици, може би дори хиляди години. — Той млъкна, направи гримаса и после поясни. — Островите, на които живеят Небесните елфи, са точно на юг. Разбира се, ние не отиваме там, нали разбирате. Не искам никой да открие, че ви водя на Мороуиндъл. Не искам да разберат колко съм глупав.

Тайгър Тай отиде до една тревиста могилка и седна. След като свали ръкавиците и ботушите си, той започна да си масажира краката.

— Ще трябва набързо да хапнем й пийнем по нещо — измърмори той.

Рен не каза нищо. Гарт беше се изтегнал на тревата и очите му бяха затворени. Той е щастлив, мислеше тя, че е отново на земята. Рен пусна парчето скала, което разглеждаше, и отиде да седне до Тайгър Тай.

— Вие говорихте за чудовища на Мороуиндъл — каза тя след една минута. Лек ветрец рошеше косата й, събаряйки къдрици върху нейното лице. — Можете ли да ми кажете нещо за тях?

Проницателните очи се взряха в нея.

— Те са всякакви видове, мис Рен. Големи и малки, на два и на четири крака, хвърчащи, пълзящи и дебнещи. Има чудовища с козина, с люспи и с кожа. Някои са като излезли от най-лошите ни кошмари. Говори се, че някои не са живи същества. Други ловуват на глутници. Трети се заравят в земята и чакат. — Той поклати прошарената си глава. — Аз самият съм виждал само едно или две. За повечето от тях съм чувал само описания. Но те, всичките, са достатъчно точни. — Той направи пауза, размишлявайки. — Не е ли странно все пак, че са, от толкова много видове? Странно е също, че отначало е нямало никакви чудовища, а после, съвсем неочаквано, те просто започнали да се появяват?