Читать «Елфите на Шанара» онлайн - страница 15

Рен изследва дълго отвесния склон. Падащият мрак й пречеше да го види ясно. Сенки покриваха всичко, а движението на облаците причиняваше преместването на светлината по повърхността на скалата.

Момичето Скитник се намръщи. Имаше, нещо не наред в това, което наблюдаваше. Нещо не беше на място, но тя не можеше да реши какво. Рен седна върху петите си и потърси отговора.

Накрая се сети. Никъде не се виждаха морски птици, нито една.

Рен помисли за момент какво означава това, после се обърна към Гарт и му направи знак да почака. Тя стана, отиде до коня си, измъкна от вързопа едно въже и се върна. Гарт я наблюдаваше с любопитство. Рен правеше знаци, бързо и неспокойно. Тя искаше от него да я, спусне по стената, за да погледне какво има там, долу.

Работейки мълчаливо, те завързаха единия край на въжето на клуп под мишниците на Рен, а другия край около една издатина близо до края на почти отвесната скала. Рен опита възлите и кимна. Ободрявайки се, Гарт започна бавно да спуска момичето отвъд ръба. Рен се смъкваше предпазливо, избирайки по пътя си опори за ръцете и краката си. Тя скоро загуби Гарт от погледа си и започна една предварително уговорена серия от подръпвания на въжето, за да му сигнализира какво иска.

Вятърът все по-устремно връхлиташе върху нея и сърдито я блъскаше. Рен се притискаше към сдалата, за да не я заподмята насам-натам. Облаците изпълниха изцяло небето над главата й, трупайки се един върху друг. Започнаха да падат редки капки дъжд.

Рен скърцаше със зъби. Не й се искаше бурята да я застигне на открито. Тя трябваше да завърши своето изследване и бързо да се изкачи нагоре.

Рен се мушна в един храст. Тръни одраскаха ръцете и краката й. Тя ядосано се дръпна от него и продължи пътя си надолу. Поглеждайки през рамо, можеше да види нещо, което не се забелязваше отгоре. Това беше тъмно петно върху стената — една вдлъбнатина. С усилие сдържа вълнението си. Тя сигнализира на Гарт да разхлаби повече въжето и да я спусне бързо по скалата. Тъмното петно все повече се приближаваше. То беше по-голямо, отколкото тя мислеше — една черна дупка в лицето на скалата. Рен се взря в мрака. Не можеше да види какво лежи вътре, но там имаше и други дупки. Две от тях бяха отстрани, а третата беше замрежена отчасти от храста, скрита в скалното…

Пещери!

Тя даде знак за по-голямо охлабване. Въжето се отпусна и тя се плъзна бавно към най-близките отвори, приближи се към тяхната чернота, присвивайки очи…

Тогава чу звука — едно шумолене, идващо точно отдолу и отвътре. Звукът я сепна и тя за момент замръзна. После погледна отново надолу. Сенки покриваха всичко като пластове тъмнина. Не можеше да види нищо. Вятърът свиреше пронизително, заглушавайки другите звуци. Дали не й се бе счуло? Рен се спусна неуверено още няколко фута. Там, нещо…

Тя дръпна въжето като обезумяла, за да спре на инчове над тъмния отвор.

Рокът се появи внезапно под нея, експлодирайки от тъмнината, като че ли изхвърлен от катапулт. Той сякаш изпълни въздуха с прострените си широко крила над сивите води на Синия разлив, пресичайки сенки и облаци. Мина така близо до нея, че неговото тяло докосна леко стъпалата й и я завъртя като оплетено в паяжина късче памук. Рен инстинктивно се сви на топка, прилепи се към спасителното въже, отблъсвайки се от неравната повърхност на скалата и едва се сдържа да не извика, като през цялото време се молеше птицата да не я е видяла. Рокът се издигна, забравил за нейното присъствие или нехаещ за него. Той имаше златисто тяло и огненочервена глава. Рокът изглеждаше див и свиреп с разрошената си перушина и крила с белези от рани. Той се извиси в буреносните облаци на запад и изчезна.