Читать «Елфите на Шанара» онлайн - страница 13

Тази нощ Рен сънува майка си, която не си спомняше и не беше сигурна, дали някога я е познавала. В съня майка й нямаше никакво име. Тя беше дребна пъргава жена със светлорусите коси на Рен и тъмнокафяви очи. Лицето й беше открито и мило. „Помни ме“, беше казала майка й. Рен, разбира се, не можеше да я помни. Тя нямаше нищо, с което да я запомни. Въпреки това нейната майка продължаваше непрекъснато да повтаря: Помни ме. Помни ме.

Когато Рен се събуди, в съзнанието й бе останало лицето на майката и звученето на нейните думи. Гарт изглежда не забелязваше колко разсеяна беше тя. Облякоха се, изядоха закуската си, стегнаха багажа и отново потеглиха, а споменът от съня не изчезна. Рен започна да се пита дали сънят можеше да бъде възстановяване на реално преживяване, което тя някак беше пазила дълбоко скрита в съзнанието си през годините. Може би жената, която беше сънувала, бе наистина нейната майка и след всичките тези години беше си спомнила нейното лице. Рен се колебаеше дали да вярва на съня, макар че много й се искаше.

Тя яздеше мълчаливо, опитвайки се напразно да реши кое от двете би я наранило повече.

Утрото превали и наближи пладне, а горещината ставаше все по-потискаща. Когато слънцето се появи иззад ръба на планините, лекият ветрец откъм океана изчезна напълно. Въздухът стана неподвижен. Рен и Гарт поведоха за поводите своите коне, за да им дадат възможност да починат, продължавайки да следват скалния масив, докато той изчезна напълно и те се оказаха на една скална пътека, която водеше нагоре към огромна канара. Капчици пот избиваха и изсъхваха върху кожата им, докато вървяха, а краката им се умориха и израниха. Морските птици отидоха да спят, чакайки прохладната вечер, за да продължат да ловят риба. Земята и скритият в нея живот ставаха все по-тихи. Чуваше се само мудното плискане на водите на Синия разлив върху скалистия бряг — един бавен, уморителен ритъм. Далеч на хоризонта започнаха да се образуват облаци, тъмни и застрашителни. Рен погледна Гарт. Преди падането на нощта щеше да има буря.

Пътеката, която следваха, продължаваше да се извива нагоре към върха, на почти отвесните крайморски скали. Дърветата изчезнаха — първо смърчът, елата й кедърът, а после и издръжливите елши. Скалата лежеше гола и изложена на лъчите на слънцето, излъчвайки интензивни топлинни вълни. Гледката пред очите на Рен започна да плава и тя спря, за да навлажни платнената лента на главата си. Гарт се обърна невъзмутимо, за да я почака. Когато тя кимна, че е готова, двамата потеглиха отново, желаейки силно да оставят зад себе си изтощителното изкачване.

Когато най-сетне успяха да стигнат горе, вече бе пладне. Слънцето беше право над главите им, нажежено до бяло и изгарящо. Струпалите се облаци напредваха бързо към вътрешността на сушата, а във въздуха се чувствуваше осезателно затишие. Щом спряха на върха, Рен и Гарт се огледаха неуверено. Те стояха на ръба на една планинска равнина, гъсто обрасла с трева и осеяна с чворести, приведени от вятъра дървета, които изглежда бяха някаква разновидност на елата. Равнината се простираше на юг, докъдето стигаше погледът, между високите остри върхове и океана, като обширно неравно струпване на плоскости, над което знойният въздух висеше тежко и неподвижно.