Читать «Елфите на Шанара» онлайн - страница 14

Рен и Гарт се погледнаха уморено, и тръгнаха през равнината. Над главите им буреносните облаци бавно се приближаваха все повече към слънцето. Накрая те го обгърнаха напълно и внезапно се появи лек ветрец. Горещината отслабена и сенки започнаха да покриват земята.

Рен свали лентата от главата си, мушна я в джоба и почака да се охлади тялото й.

Скоро след това те откриха долината. Тя представляваше една дълбока цепка в равнината, която оставаше скрита, докато човек почти не се натъкне на нея. Долината беше широка почти половин миля и защитена от лошото време от линия хълмове на изток, от извисяващи се отвесни скали на запад и от обширни дървесни насаждения, които я изпълваха от стена до стена. Долината се пресичаше от потоци. Рен можеше да чуе клокоченето им дори от ръба й. Те ромоляха между скалите и се спускаха надолу по дерето. Тя заслиза към долината с Гарт, който проправяше пътеката, заинтригувана от това, което можеше да намери там. Скоро стигнаха до един клиринг. Той беше гъсто обрасъл с бурени и малки дървета, но без каквито и да било стари стебла. Един бърз преглед разкри отломъци от каменни основи, заровени под храстите. Старите стебла бяха изсечени, за да се направи място за къщи. Тук някога бяха живели множество хора.

Рен замислено се огледа. Това ли търсеха те? Тя поклати глава. Нямаше никакви пещери, поне не тук, но… Рен остави мисълта си незавършена, направи бързо мълчалив знак на Гарт, яхна коня и се отправи към отвесните скали на запад.

Яздейки, те излязоха от долината върху скалите, които ги отделяха от океана. Скалите бяха практически безлесни, но храсти и треви растяха от всяка пукнатина и цепнатина. С лавиране Рен достигна най-високото място — един вид издатина, надвиснала над отвесните скали и океана. Когато стъпи върху нея, Рен слезе от коня, остави го и тръгна напред. Тук скалата беше гола и представляваше широка вдлъбнатина, върху която изглежда нищо не можеше да расте. Тя мигновено я изследва. Напомняше й яма за огън, обгорена и очистена от пламъците. Без да погледне към Гарт тръгна към ръба. Сега вятърът духаше непрекъснато и шибаше лицето й на внезапни пориви, докато тя се взираше надолу. Гарт се присъедини мълчаливо към нея. Скалите се спускаха стръмно надолу. Храсти растяха на гъсти китки от кухините. Странно не на място цъфтяха мънички сини и жълти цветя. Далеч долу океанът връхлиташе върху тясна, пуста брегова линия, като с приближаването на бурята вълните започнаха отново да нарастват, превръщайки се в бяла пяна при разбиването си в скалите.