Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 61

— Дъждът е голяма рядкост там, където сме родени — обясни тя.

— Досетих се — усмихна се младежът.

— Духове! — възкликна Реки, докато пиеше с очи развълнуваната повърхност на езерото. — Сега зная как се е чувствал Зиазтан Ри, когато е писал „Перлата на Водния бог“_._

Есзел го изгледа с любопитство.

— Да не би да си я чел?

Реки изведнъж се засрами, осъзнавайки, че се е надувал. Древният текст на Зиазтан Ри — който съдържаше едни от първите наблюдения по естествена история в империята — беше изключително рядък и ценен.

— Ами… може да се каже…

— Защо не си ми казал за това? — нахвърли му се Есзел. — Виждал съм преписани откъси, но никога не съм чел цялата поема.

— Помня я цялата — рече братът на Лараня, опитвайки се да звучи толкова скромно, колкото можеше. — Това е едно от любимите ми произведения.

— Цялата? — едва не изкрещя Есзел. — Умирам от нетърпение да я чуя от началото до края.

— Ще бъде чест за мен — поклони се Реки. — Никога не съм срещал някой, който даже да е чувал за Зиазтан Ри.

— Значи не си се срещал с подходящи хора — намигна му Есзел. — Ще трябва да те поразведа из двора.

— Почакай малко — намеси се Лараня, надигна се от мястото си и седна до Есзел. — Есзел си е мой! Няма да ти позволя да ми го отмъкнеш, за да водите разни сухарски разговори за книги и отдавна умрели хора.

— Императрицата ревнува! — засмя се младежът.

Лараня изгледа двамата си спътници. Всеки от тях заемаше особено място в сърцето й. Дори да искаха, едва ли можеха да бъдат по-различни, ала ето че си паснаха страхотно. Брат й имаше сиви, напрегнати очи, а от края на лявото му око до извивката на челюстта му лицето му бе прорязано от дълбок белег. Дългата му до брадичката коса беше лъскаво черна с един бял кичур отляво — спомен от онова злополучно падане в детството му, което беше белязало и физиономията му. Бе тих, несръчен и интелигентен и създаваше впечатлението, че никога не се чувства удобно нито в дрехите, които носеше, нито в собствената си кожа.

Есзел, от друга страна, имаше буен нрав и буквално преливаше от жизненост; маниерите му често бяха преувеличени и приличаше повече на обитател на Речния район в Аксками, отколкото на Императорската цитадела с ярката си очна линия, грим и боядисана в лилаво, червено и зелено коса.

— Съвсем малко ревнувам! — закачливо каза младата жена. — Просто ви искам и двамата за себе си!

— Е, вашият сан си има своите привилегии — заключи Есзел, изправи се и се поклони ниско. — Аз съм на ваше разположение, Императрице!

— Тогава ти заповядвам да ни издекламираш поема за дъжда — рече Лараня и забеляза как очите на брат й светнаха.

— Случайно се сещам за една поетична творба, където дъждът е ключов елемент — каза младежът с пъстроцветната коса. — Искате ли да я чуете?

— С удоволствие! — възкликна Реки. Той бе изпълнен с благоговение към Есзел, който беше както член на Имперския съд, така и превъзходен поет. Императорският съветник по въпросите на културата го бе предложил за тази престижна длъжност, тъй като смяташе, че до няколко години младежът ще се превърне в бляскаво име на поетичния небосклон и връзката му с управляващата фамилия щеше да е от полза и за двете страни.