Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 4

Капитан Ланът налиташе към нашата врата, подкарал пред себе си дървената топка, готов да я отпрати в полет, а аз препусках в галоп, за да му я взема. Кончето ми беше малко по-бързо, влязох му отдясно, пернах топката и я отпратих назад към неговата врата. Чух го, че изрева, но не обърнах внимание, обърнах кончето и го подгоних след топката.

Чух тропота на коня му зад мен, не обърнах внимание, зяпнал сякаш цяла вечност в широката една стъпка врата, зейнала отсреща като слонски капан, замахнах с чука и натресох топката точно в средата на мрежата, след което изревах победоносно. Отзад ме догони друг вик.

Дръпнах юздите на коня и рязко обърнах. Адютантът беше спрял; стискаше крака си.

— Кучи син такъв! — изрева той. — Отзад ме фаулира, а сега — пак! Задника ще ти скъсам!

Обърна се в седлото и извика на реферите:

— Съдии! Тоя ме удари два пъти! Искам дузпа!

Зяпачите наоколо викаха, някои заради победата, други изненадани какво ги е прихванало пак офицерите, но двамата старши пиконосци, избрани да съдийстват на мача, не отвърнаха нищо. Подкараха бавно към нас. Останалите играчи ги последваха.

— Сър, аз не видях нищо — подхвана единият.

— И аз, капитане — потвърди другият.

— Значи сте слепи! Твърдя, че този тука ме фаулира! Да не би да ме обвинявате в лъжа?

— Легат? — обърна се към мен единият старши пиконосец.

Може би трябваше да формулирам отговора си по-учтиво, но знаех, че не съм го ударил — и двата пъти щеше да се получи откат, а определено не бях усетил нищо по дръжката.

— Как пък не! — троснах им се ядосано и лицето ми почервеня от гняв. — Капитанът се е объркал! Сигурно сам се е ударил, докато е обръщал да ме подгони!

— Не съм, легат — гласът му беше студен като планински поток. — Да не би да твърдите, че аз съм лъжецът?

Понечих да кажа точно какво мисля, но се овладях навреме.

— Не твърдя такова нещо, сър — наблегнах на последната дума. — Просто знам какво направих и съм убеден, че всеки на това поле го знае.

Адютантът ме изгледа и мога да се закълна, че когато го направи, всички викове в дивизиона секнаха. Не отвърна нищо, само обърна коня си и подкара към конюшните.

Ескадронът ни беше спечелил. Но последните секунди бяха вгорчили победата. Мъжете от колоната ми ме поздравиха, но и техните поздравления бяха изломотени много глухо. Само след няколко секунди всички пиконосци в Седемнадесети дивизион вече знаеха за станалото: дивизионният адютант, честен и радващ се на високо уважение мъж, е обвинил най-новия офицер, някакво си неизвестно легатче от затънтена провинция, в незаконна игра, а проклетото от боговете хлапе имало наглостта да отрече.

Надявах се, че инцидентът ще се забрави или поне ще се премълчи, и същата вечер гледах да си стоя по-настрана. Но на заранта стана ясно, че моето „фаулиране“ на капитан Ланът е сензацията на деня и ще мине доста време, докато се забрави.