Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 5

Ланът влоши нещата още повече, като отказваше да ме погледне или да ми проговори, освен когато го изискваше службата, с което напрежението се усили.

Чувствах се унизен като офицер. И нещо повече — чувствах, че с мен се държат несправедливо. В главата ми се въртяха хиляди коварни планове и заговори, като се почне с надеждата, че семейният ни бог-покровител Танис може да спипа душицата на Ланът и така да я стисне, че да го принуди да каже истината, или че следващият глиган, който адютантът се опита да промуши с копието си, ще му разпори корема с бивните си, та чак до не много достойните помисли за тъмна доба и грижливо нагласени „нещастни случаи“.

Тези събития може да изглеждат абсурдни, човек може да каже, че съм им придавал прекалена важност, което е вярно. Но подобни засягания на чест са нещо обичайно, когато войниците не са във военна кампания и умовете им не са напълно заети с прекия им занаят. От друга страна обаче съвсем не е глупаво — някой търговец би ли наел на служба писар, когото друг уважаван негов колега лъжливо е обвинил в кражба?

Освен живота си войникът всъщност притежава само още едно нещо. И то е честта.

Направо не знаех как да постъпя.

Сега си давам сметка, че решението е било времето. Рано или късно щеше да се появи друг скандал и моят щеше да мине на заден план. Стига да не направех нещо глупаво като дезертьорство или да ударя някой по-старши, рано или късно щях да си върна благоволението на началството, особено ако се държа добре и не давам никакъв повод за укори.

Но не се получи така.

След по-малко от две седмици, в края на Жаркото време — бях с колоната си на хиподрума и провеждах поредните упражнения по езда — ме повикаха в кабинета на домина.

Притесних се — до този момент дивизионният командир като че ли не беше обърнал внимание на случилото се по време на мача и се самоубеждавах, че може изобщо да не е чул за инцидента. Но сега… младшите легати никога не ги викат при домина, освен при някаква пълна издънка.

Преоблякох се набързо в най-добрата си униформа и влязох в щаба на дивизиона. Дивизионен подофицер Иват ме подкара без обяснения направо към кабинета на домин Херстал и разбрах, че ме чака голяма неприятност.

В кабинета имаше само един човек: капитан Ланът. Седеше зад бюрото на домина, масивно резбовано изделие от тиково дърво, и като че ли се беше съсредоточил върху някакви документи.

Отдадох чест с юмрук на гърдите и замръзнах в стойка „мирно“. След дълга пауза той най-после благоволи да вдигне глава към мен.

— Легат Дамастес а̀ Симабю — започна той без предисловия. — Назначен сте на нова служба.

Дано съм запазил физиономията си безизразна, но се съмнявам. Мамка му — не се съмнявах, че ме пращат на някоя затънтена служба, да се грижа за вдовиците и сирачетата на пиконосци, загинали при изпълнение на служебния си дълг, или в някое училище за водачи на слонове или нещо подобно, гарантиращо край на кариерата ми. Кучият син нямаше да остави да ми се размине.

Отвърнах само с едно „Слушам, сър!“, въпреки че отвътре ми кипеше.