Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 315

Изшътках и моите трима мъже се качиха. Прецених, че трябва да е някъде към полунощ. С карти на крепостта не разполагахме — Тенедос се боеше, че може да предупреди магьосниците на Чардън Шир, ако се опита да надникне вътре.

Видях обаче целта ни и пътят до нея ми се стори съвсем прав. Невъзможен, но прав и знаех, че няма невъзможно за четиримата безумци, стигнали толкова далече. Попитах шепнешком и се уверих, че и тримата могат да плуват, тъй че планът ми си беше напълно осъществим.

Укреплението беше построено с няколко концентрични стени, тъй че ако една отбранителна линия пропадне, гарнизонът да може да се изтегли на следващата и после — на следващата.

Стори ми се, че можем да стигнем до целта си само с още едно изкачване, тъй че изпълзяхме до точката, която бях посочил. Вързахме едно въже на възли, на интервали от по три стъпки, стегнахме го здраво за една от статуите и се спуснахме по него.

Малкият проблем, който ни очакваше, щом стъпихме долу, бе в това, че тази част от крепостта беше резервоарът на защитниците. Гмурнахме се дълбоко и заплувахме. Беше по-трудно, отколкото си представях, с тежестта на торбата и дрехите ни, но другите поне можеха да се задържат над повърхността с въжените намотки. Моята я бяхме оставили да виси в сенките. Не само щеше да ни осигури изход, но ако я откриеха, щеше да се вдигне врява и — надявах се — щяхме да имаме време да измислим друг изход за бягство. Поройният дъжд замъгляваше водната повърхност, тъй че беше невъзможно да ни видят от стените наоколо.

Отсрещната стена на резервоара представляваше хлъзгава стръмна каменна стена, предназначена да се отлива резервоарът, щом дъждът го препълни. Закатерихме се, макар и капнали от един ден и две нощи лазене по стената.

Все пак стигнахме горе и отново се огледахме за стражи. Тази част на цитаделата се охраняваше доста по-добре, с по един часовой на всяка кула. Е, добре. Бях се надявал, че ще можем да минем през този кордон, без да оставим труп, който да намерят, но нямаше да е възможно. Залегнахме и зачакахме.

Часовият мина покрай нас, загърнат плътно в наметалото си, без да обръща внимание на нищо освен на собственото си нещастие. Мрак изскочи от мрака и не му остана време да извика, когато една ръка се уви около гърдите му; другата тежка лапа на Свалбард го стисна за брадичката и главата му се кривна на една страна. Вратът му изпука и Свалбард пусна трупа да се смъкне на пасажа, после го изгледа невъзмутимо, все едно че не беше станало нищо.

Смъкнах шлема на пазача и го подадох на Карджан. Дори в тъмното видях как се навъси, но беше най-логичният избор. Свалихме и наметалото от трупа, дадохме и него на Карджан и пуснахме мъртвеца през парапета в резервоара.

Карджан, с малкия калийски шлем, нахлузен на главата му, и с наметалото, трябваше да замести часовия — за да не забележи никой, че стената е гола, и да вдигне тревога — а също така трябваше да ни пази тила.