Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 313

— Съмнявам се, че ще действа съвсем точно — беше казал Тенедос. — Но усилието си струва.

В торбата си имах ръкавици, подобни на чорапи покривала, които да заглушават подкованите ми ботуши, ако успеехме да се качим на бойниците, шишенце с топъл чай, три плътно запечатани кесии с люто пилешко плюс малко печено телешко и бонбони за смучене. Най-важният предмет беше шишето, пълно с еликсира, който щеше да отключи заклинанието. До него имаше дебело парче червеникава креда. Четири часа бях похабил да чертая и пречертавам фигурата, която трябваше да надраскам в двора, а Тенедос висеше над главата ми и ми поправяше грешките, макар че нито фигурата, нито символите, които трябваше да я придружат, имаха някакъв смисъл, поне за мен. Попитах го дали дъждът няма да отмие кредата от камъните, а той ме увери, че е хвърлил заклинание, което щяло да предотврати това.

Освен това в кесията на колана си носех малък чук и железни клинове, които трябваше да забивам в пукнатините, за улесняване на катеренето. През рамото си бях навил въже.

Носех тъмно облекло, ръкавици без пръсти и покривало за главата и лицето. Другите бяха облечени като мен и носеха в торбите си подобни неща.

Всички носехме само по три оръжия: кама и по два оловни слитъка. Взех си камата, която Йонджи ми подари на сватбата, след като помолих Тенедос да й хвърли едно заклинание за потъмняване на среброто.

Гледахме нагоре и нагоре, и пътят ни изглеждаше безкраен. Но с гледане нямаше да стане по-кратък, тъй че Свалбард се наведе, Йонджи стъпи в събраните му шепи и едрият мъжага го надигна нагоре. Йонджи се хвана за ръба на цепнатината и се издърпа нагоре, заби един клин, после ни пусна въжето да се изкатерим и ние.

И се почна. Йонджи водеше, аз бях след него, после Карджан и Свалбард, всички вързани един за друг. С ръце и опирайки плътно краката си в стената, изкачвах стъпка нагоре, после още една, и още една. Беше монотонно, мокро и мускулите ми се късаха от усилие. Помислих дали да не дам сигнал на маговете да посмекчат бурята, но предпочитах да съм мокър, вместо да ни чуят.

Продължавахме все нагоре и нагоре, все по-бавно. Веднъж Йонджи се подхлъзна, ръцете му задращиха по хлъзгавия камък, а ботушите му се стовариха в раменете ми и за малко да ме събори. После успя да се хване и отново се закатерихме.

По-нагоре изкачването стана по-леко и пукнатината се ушири. Бях се надявал, че ще можем да се придвижим изцяло вътре в нея, но не извадихме този късмет, защото стената беше построена на пластове, а мълнията беше пропукала само външния. Все пак беше близо три стъпки дълбока и можехме донякъде да се прикрием от дъжда и вятъра.

Тъкмо посягах да се хвана, когато някаква птица изграчи и изхвърча от гнездото си в лицето ми. Залитнах назад, изтървах се и пропаднах няколко стъпки надолу, до края на въжето си. За щастие, Йонджи беше чул грака и се беше стегнал. Залюлях се като махало, усещах как въжето ме души, после Карджан ме издърпа и си поех дъх. Изчаках малко, докато сърцето ми се върне в гърдите, и продължих нагоре.