Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 290

Но преди да отворя уста, хартиената топка се вдигна над пода, завъртя се, заиздува се, удължи се, започна да се превръща… и между мен и ясновидеца се появи огромна змия, дълга петнайсет стъпки, с тяло, дебело почти колкото бедрото ми, с капеща от зъбите й жълта слуз, и шатрата се изпълни с ужасен съсък.

Змията нападна и Тенедос се дръпна назад; после влечугото се обърна към мен, с блеснали от гняв жълти очи, и от разтворената му уста блъвна дим.

Мечът се оказа в ръката ми и посякох към чудовището, но той мина през него като през въздух. Ударих отново и главата на змията се стрелна напред, долната челюст се стовари върху ръката ми и мечът отхвърча.

Опашката й изфуча назад, уви се около Тенедос и той изохка от болка. Чух тревожни викове пред шатрата, но стражите щяха да закъснеят много — змията вече се обръщаше за смъртоносния удар и от зъбите й закапа отрова.

Камата се появи в ръката ми и се хвърлих към влечугото, другата ми ръка го стисна точно под главата. Замахнах отново и отново все едно че забих острието във въздуха. Но поне бях успял да разгневя чудовището, защото то остави Тенедос и се обърна към мен. Опитах се да блокирам с предпазителя на ножа, разбрал, че смъртта е само на миг разстояние. Но ударът ми този път намери целта си, заби се в коравия мускул, не във въздуха, и змията изсъска от болка! Отново ударих, без да мога да разбера защо острието не можеше да я порази, докато дръжката, изглежда, й причиняваше смъртна агония.

Съскането се усили, змията се сгърчи, замята се, събори ме на дървения под на шатрата. Чух задавения вик на Тенедос:

— Сребро! Убий я със сребро!

Ефесът на камата ми! Замахнах отново и съществото изплющя с опашка и ме отпрати към стената на шатрата. Канех се отново да се хвърля към чудовището, но в този миг си спомних за колана ми от плетено сребро и в отчаянието си го откъснах и скочих към главата на влечугото. Успях някак да го стегна около шията му и започнах да дърпам, все едно можех по някакъв начин да го удуша.

Съскането се усили, премина в пронизителен писък и чудовището се загърчи, заблъска ме в пода, но аз увиснах отчаяно — и вече не съществуваше нищо освен ръцете ми, дърпащи колана, все по-силно и по-силно, най-сетне дойде последният гърч, чудовището потръпна и се свлече безжизнено.

Успях да се изправя на колене. Тенедос лежеше неподвижен, по очи, на няколко стъпки от мен. Платнището на шатрата се раздра и вътре нахлуха войници. После Тенедос се размърда, изпъшка и бавно се надигна.

Един офицер притича към него, но той го отпъди с ръка.

— Не. Чакай — опипа се предпазливо по ребрата, докато си поемаше въздух. — Мисля, че… не са счупени.

Изправи се и пристъпи към мен.

— Добре ли си?

Успях някак да се изправя и болката ме прониза от глава до пети. Но и по мен нямаше нищо счупено, въпреки че чувствах цялото си тяло натъртено.

— Кучият му син! — изругах, останал без дъх.

Тенедос се обърна към тялото на влечугото. Обърнах се и аз и се ококорих: чудовището изчезваше пред очите ми, стапяше се на гнусно зелен вонящ дим.