Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 211

След като капитан Лардиър раздаде заповедите за деня и домин Леар прие рапортите и освободи дивизиона за закуска, адютантът ме повика. Явих се със строева стъпка и отдадох чест. Той ми връчи малък плик.

— Беше доставен снощи на дежурния офицер, с молба да ви се предаде лично. Тъй като снощи не са ви намерили в казармата, го предаде на мен, когато го освободих тази сутрин.

Отдадох още веднъж чест и си тръгнах.

В плика имаше втори, с моето име на него. Почеркът беше на Маран. Краткото писмо гласеше:

Скъпи мой,

Съжалявам, че не можах да ти го кажа лично, така щях да мога още веднъж да те подържа в обятията си и да те чувствам в мен. Но съпругът ми дойде при мен едва днес по обед и ми каза, че поради несигурната обстановка в момента смята за най-добре да напуснем Никиас, докато положението не се изясни.

Ще отплаваме с личната му яхта сутринта, преди разсъмване. Каза ми, че ще пътуваме до Външните острови и след това в родината на ясновидеца остров Палмерас поне един месец, най-вероятно — повече.

Толкова съжалявам и ми се иска да ме прегърнеш и да ми помогнеш да престана да плача. Но ще бъда храбра и ще мисля за теб всеки ден и всеки час.

О, мой Дамастес, представа нямаш колко те обичам и колко искам да бъда с теб, нищо, че времената са опасни. Бъди добър, бъди здрав и ме сънувай също както аз ще те сънувам.

Обичам те

Маран

Маран нямаше да е доволна, но първото чувство, което, изпитах, беше огромно облекчение. Тя поне щеше да е извън опасност. Да, щях да я сънувам и да, щях да мисля за нея, когато дългът нямаше да изисква пълното ми внимание. Но едва ли щяха да ми остават много свободни минути.

Гонгът изкънтя за тревога и хукнахме за бойното си снаряжение.

Частта на разположение трябваше да се строи и да е готова до десет минути, останалите от дивизиона — до час.

Аз, разбира се, бях готов, както и пиконосец Карджан, но бяхме само шепа мъже.

Чувах викове, ругатни, цареше пълна бъркотия, мъже бягаха насам-натам, всеки търсеше едно или друго, въпреки че оръжието и снаряжението трябваше да са им подръка, но не, „върнах го в склада да го оправят“, „заех го на един приятел май“, „не знам, сър“, „май не ми ставаше нещо“, „каишките се скъсаха и сарачът така и не ми го върна навреме“, „не са ми го зачислявали, сър“. Зарязали бяха бойното снаряжение заради лъскавия месинг.

Два часа и половина изтекоха, докато Златните шлемове на Никиас най-сетне се строиха.

Може би ако бяхме излезли навреме, катастрофата нямаше да се допусне. Но се съмнявам.

Всичко беше започнало с улична свада в Чичерин, един от по-бедните квартали на града, когато три дюкяна на една и съща улица удвоили едновременно цената на брашното. Както се оказа, тримата собственици направили синдикат, за да предотвратят конкуренцията. Възникнал спор с няколко разгневени купувачи, започнали да се бутат и блъскат, после си разменили удари.

Някой извадил нож и на улицата останал труп. Скоро след това камъните изпотрошили един от магазините и собственикът му също загинал. Дюкянът му бил плячкосан и тълпата се настървила.