Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 309

Значи и двете армии бяха на север от нас — по-навътре в Нуманция.

Свиках офицерите си и им казах, че имаме само едно задължение: да се присъединим към нашата армия колкото може по-бързо, като подминем майсирците. Рано или късно трябваше да можем да се свържем с императора.

Може и да беше крал-демон. Но помнех клетвата си пред него, и че нашествениците опустошават страната ми, а това беше като скала в бурно море за удавник. Знаех, че трябва да остана верен.

Офицерите и сержантите не възразиха. Частите им бяха служили в Ърей, повечето от тях го смятаха за свой дом и искаха да отмъстят. Майсирците трябваше да бъдат спрени, иначе цяла Нуманция щеше да стане като Ърей — пепелища и отчаяние.

Продължавахме на север и не бяхме много по-добри от майсирците, освен че не убивахме и не насилвахме жени. По пътя си взимахме това, от което имахме нужда: коне, и след известно време всички отново яздехме; храна, докато всички вече се хранеха добре; дрехи, и скоро всички бяха облечени добре и им беше топло. Нищо не можеше да се направи за измъчените ни погледи, видели твърде много смърт, и за изтощените ни тела, донесли твърде много смърт. Всички до един разбираха, че ще намерим покой само в смъртта.

Поне повечето от редовите бойци. Но все пак всяка нощ по някой се измъкваше. Домин Биканер поиска да пратим патрули, да хванем десетина дезертьори и да ги обесим за назидание. Забраних. Нека да си потърсят домовете, помислих си, далече от война и кръвопролития, и дано извадят късмет.

Предстоеше ни решително сражение и за какво ни бяха малодушните и страхливите? Нямаше място за нищо друго освен за най-закалената стомана.

Войните — войските — притежават определен звук, определена миризма. Кръвта, огънят, страхът дори си имат миризми. Бяхме оставили Ърей зад гърба си и яздехме през бедната селска провинция Тагил. Пушекът се вдигаше на стълбове към небето. Бяхме много близо и поехме по на изток, после право на север, а след това на запад, в широк полукръг около майсирската армия.

Съгледвачите ни бяха спрени от нуманцийци — още по-опърпани, по-уморени и отчаяни от нас. Бяхме се събрали с братята си. Бяхме спасени. Доколкото това можеше да се нарече спасение.

— Трябваше да предположа, че Дамастес Хубавеца ще намери начин да се измъкне от тия кучи синове — каза Тенедос: мъчеше се да говори сърдечно. — Значи пътеката на контрабандиста Йонджи е проходима за войници, а? Това ще ни е полезно, когато нахлуем отново в Майсир догодина или по-догодина.

Това, че императорът забърбори глупости, беше добре, защото ми остави малко време да прикрия стъписването си. Мислех си, че съм капнал и не приличам на себе си. Но това не беше нищо в сравнение с императора. Той беше само с няколко години по-голям от мен, но приличаше на старец. Черната му коса беше почти окапала, а кръглото лице, за което някога мислех, че прилича на момчешко, беше загрубяло и сбръчкано.