Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 3

Щом се върнахме при екипажа, с най-невинни физиономии и без да обръщаме внимание на омачканите си дрехи, отведох Карджан настрана и му напомних, че редовите бойци обикновено не радват много сърцата на офицерите, когато отменят заповедите им, както той бе постъпил с легат Балк.

— Да, сър. Трябваше да го оставя палето да го убият, сигурно щеше да му е много по-добре. Съжалявам, трибун. Май ще е най-добре да ми смъкнете нашивките и да си стана пак прост конник.

Изругах и му казах, че може и да съм трибун, но все още мога да го отведа зад конюшните и от двама ни само аз да мога да се върна на крака, ако държи да докара нещата дотам. Изобщо не се притесни. Карджан, който ми служеше криво-ляво по време на мир и съвършено по време на война — бе спасил живота ми на няколко пъти, — презираше ранга, все едно собствения или чуждия, и при всяко повишение веднага гледаше да направи поредната беля, само за да го понижа отново. Седем пъти го бях правил старши пиконосец и осем пъти го бях разжалвал.

Но го смятах за част от добрия ми късмет, за част от декорацията ми като първи трибун. Някои ме наричаха Дамастес Хубавеца, което ме смущаваше, макар да признавам, че обичах да се обличам пищно и понякога сам измислях униформите си. Познаваха ме също така по личната ми охрана, Червените пиконосци — корави мъже, преживели битки по границата, преди доброволно да пожелаят да служат при мен. Седлата и юздите на конете им бяха обрамчени с червено, също като ботушите и шлемовете им. Пиките им бяха покрити с червен емайл и — с помощта на магия — на броните им беше придаден пурпурен оттенък. Славата им на бойното поле не отстъпваше на името им.

Разполагах също така със Седемнадесети Ърейски пиконосци, за които винаги съм мислил като за „моите“, тъй като бяха първото ми назначение като легат. Императорът бе поръмжал, когато му казах, че искам Седемнадесети да бъде изтеглен от границата, но задачата, която ми възлагаше, бе толкова трудна, че можех да поискам всичко и всеки, когото пожелая.

Помолил бях Маран да тръгне с мен не само защото иначе щяхме да прекараме твърде дълго в раздяла, но и заради нейните вдъхващи дълбок респект светски умения. Надявах се, че ще мога да опазя Кальо достатъчно спокоен, за да успее да ги приложи.

Когато двамата с императора призовахме чудовищния демон, за да унищожи Чардън Шир и неговия черен магьосник Микаел Янтлус, това сложи край на въстанието. Всички знаеха, че е потушено… Всички освен калийците.

Непрекъснато се надигаха срещу справедливата власт на императора, било организирано или в безредни тълпи. Нещо повече, всеки като че ли си въобразяваше, че той е водачът на бунта. Калийците винаги са се славели с това, че се смятат за по-горни от другите нуманцийци, но също така са известни с дълбокото си уважение към закона. Понякога — прекалено дълбоко. Толкова по въпроса.

Никакво значение нямаше дали имперски назначеният управител е тиран или мекушав, дали управлява разумно, законно или по каприза на меча, или дали е външен или местен калиец. В мига, в който заявеше, че Кальо дължи подчинение на императора в Никиас… клането започваше отново.