Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 2

— Защо не прати кавалерията да го залови?

— Защото мога да се обзаложа, че зад онзи хълм са го чакали поне стотина приятели. Магьосниците и задниците си не почесват без подкрепление.

— Прекалено умен сте, трибун Дамастес — каза Маран. — Е… още ли сте ми ядосан?

Няма спор, ханът, в който бяхме отседнали предната нощ, беше ужасен. Ханджията беше кисел, стаите мръсни, а храната — толкова безвкусна, че я оставихме и ядохме от порциона на пиконосците. Маран го повика и му обясни доста подробно каква жалка свиня е и че ако зависи от нея, ще заповяда да сринат коптора му до основи като място опасно за здравето, а него да напердашат с камшик като последния негодник. Ханджията беше некадърен тъпак, но знаеше, че ако Маран беше в земите си, можеше наистина да заповяда да му подпалят гостилницата. В историята на Нуманция името Аграмонте бе по-старо от повечето закони.

Маран се беше държала като арогантна кучка и й го казах, след като ханджията се изниза уплашен. Глупаво от моя страна. Когато си се родил в неописуемо богатство и повечето хора съществуват само като твои слуги и крепостни, едва ли ще търпиш един глупак, а освен това ядът й беше кипнал почти колкото моя.

— Още съм ви ядосан, мадам. А вие още ли ще се държите хладно с мен?

— Може би.

Около каретата се струпаха мъже. Последваха викове, изправиха я, измъкнаха я отново на пътя и от един фургон на обоза смъкнаха резервно колело.

— Нещата май скоро ще се оправят — каза Маран. — Би ли пожелал благородният ни трибун да ме придружи на малка разходка сред дърветата, за да се поразтъпчем?

— С удоволствие.

— Би ли пожелал благородният ни трибун да наруши традицията и да остави охраната си?

— А мадам ще се чувства ли в безопасност? Вече сме в Кальо, в края на краищата, и вече видяхме с очите си какво мислят тукашните за нас.

— Носите сабята си, нали? Как бих могла да се страхувам от когото и да било с толкова храбър мъж до мен?

— Не прекалявате ли?

Маран се изкикоти.

— Исках да видя докъде мога да продължа с тази глупост, преди да си заръмжал.

Отведе ме в горичката край пътя. Пиконосец Карджан тръгна след нас, но му казах да остане при екипажа. Беше в разгара на Жаркото време — много топло и много тихо, след като оставихме пътя. Чуваше се само скърцането на ботушите ни, шепотът на дългата й пътна рокля по сухата трева и съненото жужене на диви пчели. Маран приседна и се облегна на една полегата каменна плоча.

— Обожавам този сезон — въздъхна тя. — Когато потта е като балсам по тялото ми, навсякъде. — На горната й устна бяха избили капчици пот и тя ги облиза, бавно.

— Това не е ли моя задача? — промълвих, леко хрипливо.

— Би могло — пристъпих и я целунах, езиците ни се сплетоха в танца си. Блузата й се разкопча от двете страни като войнишка туника, смъкна се и гърдите й се притиснаха в мен с коравите си зърна.

Тя лениво разтвори краката си и издърпа роклята над гладките си бедра. Отдолу не носеше нищо. Отпусна главата си на камъка и повдигна крака върху бедрата ми.

— Да, Дамастес! Направи го! Сега!