Читать «Шутът на кралицата» онлайн - страница 341

Докато напиша това под нейна диктовка, по бузите ми вече се стичаха сълзи, но тя беше спокойна.

— Ще оздравеете, ваше величество — уверих я аз. — Джейн ми каза, че често страдате от есенно неразположение. Когато започнат първите мразове, ще бъдете по-добре и всички ще посрещнем Коледа заедно.

— Не — каза тя простичко. В тона й нямаше и следа от самосъжаление. Сякаш се беше уморила от света. — Не. Не и този път. Не вярвам.

Зимата на 1558

Лорд Робърт пристигна в двора със съветниците на кралицата, за да настоява пред нея да подпише завещанието си и да посочи наследника си. Всички членове на съвета бяха посетили Хатфийлд предишния месец, всичките им съвети към кралица Мери се диктуваха от бъдещата кралица.

— Тя е твърде болна, за да приема когото и да било — каза рязко Джейн Дормър.

Двете с нея стояхме рамо до рамо на вратата за покоите на кралицата. Лорд Робърт ми намигна, но аз не се усмихнах в отговор.

— Това е неин дълг — каза внимателно лорд-канцлерът. — Тя трябва да изготви завещание.

— Тя го направи — каза рязко Джейн. — Преди да се оттегли в очакване да роди последния път.

Лорд-канцлерът поклати глава и придоби смутено изражение.

— Тя посочи детето си за наследник, а краля — за регент — каза той. — Но дете нямаше. Сега тя трябва да посочи принцеса Елизабет, без да определя регент.

Джейн се поколеба, но аз останах твърда.

— Твърде болна е — заявих. Беше вярно: кралицата кашляше и изхвърляше черна жлъчка, не беше в състояние да лежи, тъй като тя изпълваше устата й. Освен това не исках да я видят болна и прикована на легло, все още страдаща за съпруга си, от поражението, което Елизабет беше нанесла на надеждите й.

Лорд Робърт ми се усмихна, сякаш разбираше всичко това.

— Мистрес Карпентър — каза той. — Вие знаете. Тя е кралица. Не й се полагат спокойствието и усамотението на една обикновена жена. Тя знае това, ние знаем това. Тя има дълг към страната си и вие не бива да заставате на пътя й.

Поколебах се, и те забелязаха това.

— Отдръпнете се — каза херцогът, Джейн и аз се дръпнахме неохотно назад и ги пуснахме да влязат при кралицата.

Те не се забавиха дълго, а след като си отидоха, влязох да видя кралицата. Тя лежеше подпряна на възглавниците си, до нея имаше купа, в която да се стича черната жлъчка, която избликваше от устата й, щом се закашляше, кана със сок изстискани лимони и захар, за да прогонва горчивия вкус, и една прислужница. Но никой друг. Беше по-самотна от просякиня, която умираше, раздирана от кашлица, на прага на някой непознат.