Читать «Шутът на кралицата» онлайн - страница 328

Преместих поглед от нея към него: не можех да повярвам, че разговарят с такъв интимен тон. Всеки, който ги чуеше, щеше да си помисли, че са любовници в най-първите дни на страстта си.

— Ще правим, каквото пожелаете, разбира се — каза той, с копринен глас. — Но знам какво бих искал аз.

— Какво? — промълви тя.

— Да лежа със…

— Със?

— С лъчите на утринното слънце по лицето си — довърши той.

Елизабет пристъпи малко по-близо до него и прошепна някаква фраза на латински. Умишлено запазих неразбиращо изражение. Бях разбрала латинските думи така бързо, както и лорд Робърт: Елизабет беше прошепнала, че иска целувки на сутринта… От слънцето, разбира се.

Тя се обърна към придворните си:

— Ще вечеряме — обяви на висок глас. Тръгна сама, с вдигната глава, към вратите на голямата зала. На влизане в тъмната й вътрешност спря и хвърли поглед през рамо към лорд Робърт. Видях поканата в погледа й, и в почти мигновено замайване за миг, разпознах този поглед. Бях виждала същия този поглед преди, отправен към съпруга на кралицата, крал Филип. Бях виждала този поглед и преди това, когато тя беше девойка, а аз бях дете: отправен към лорд Томас Сиймор, съпругът на нейната мащеха. Беше същият поглед, беше поканата, изпълнена със същото онова желание. Елизабет обичаше да избира любовниците си сред съпрузите на други жени, обичаше да възбужда желание у мъж, чиито ръце бяха вързани, обичаше да тържествува над жените, които не успяваха да задържат съпрузите си, а повече от всичко на света обичаше да хвърля онзи поглед през рамо и да види как някой мъж тръгва напред, за да отиде при нея — както тръгна лорд Робърт сега.

В двора на Елизабет царяха младост, веселие и оптимизъм. Това беше дворът на млада жена, очакваща щастливата си съдба, очакваща престола вече убедена, че именно тя ще го наследи. Едва ли имаше значение, че кралицата не я беше посочила за наследница: всички опортюнисти, служещи на собствените си интереси хора от двора и съвета на кралицата вече се бяха заклели във вярност на тази изгряваща звезда. Половината от тях вече бяха настанили свои синове и дъщери на служба при нея. Посещението от граф Фериа беше просто поредната сламка, понесена от вятъра, който вееше плавно и сладко към Хатфийлд. То подсказваше на всички, че влиянието на кралицата, подобно на щастието й, подобно на здравето й, беше почти изчезнало. Дори съпругът на кралицата беше прехвърлил верността си към нейната съперница.

Бе лято, всички в двора бяха весели и аз прекарах следобеда и вечерта в тази щастлива компания. Накрая се почувствах отвратена и смразена до кости. Спах в малко легло, здраво обгърнала с ръце детето си, а на другия ден се запътихме обратно към кралицата.

Гледах да не броя с колко мъже и жени се разминахме, поели пътя към Хатфийлд, докато отивахме в обратната посока. Не ми беше нужно да усилвам горчивия вкус в устата си. Отдавна, много преди този ден, бях видяла как същият този двор измества верността си от един болен крал към една наследница в очакване, и знаех колко мимолетна е верността на придворните. Но дори при това положение, въпреки че го знаех, имаше нещо в обръщането на този прилив, което оставяше по-силен вкус за безчестие и предателство.