Читать «Другата кралица» онлайн - страница 24

Елизабет може да се бави: но аз не мога. В последния ден от безсмисленото й разследване получих вест от един от благородниците на Севера, лорд Уестморланд, който ми обещава помощта си. Той казва, че може да ме измъкне от замъка Болтън, може да ме отведе до крайбрежието. Уредил е в Норталъртън да ни чака керван от коне, а в Уитби — кораб. Пише ми, че в мига, в който кажа, може да ме отведе до Франция — а веднага щом се прибера безпрепятствено там, в страната, където са близките на покойния ми съпруг, където бях възпитана като кралица, късметът ми в миг ще обърне посоката си.

Не отлагам, както би отлагала Елизабет. Не се бавя и не се чудя как да постъпя, и не се оттеглям в леглото, преструвайки се на болна, както прави тя винаги, когато се страхува. Аз виждам един шанс, когато ми се предостави, и го приемам като смела жена. „Да“, казвам на спасителя си. „Oui“, казвам на божествата на късмета, на самия живот.

А когато той ме пита: „Кога?“, аз казвам: „Тази вечер.“

Не се боя, не се страхувам от нищо. Избягах от собствения си дворец в Холируд, когато бях пленена от убийци, избягах от замъка Линлитгоу. Те ще разберат, че могат да ме заловят, но не могат да ме задържат. Самият Ботуел ми каза веднъж това; каза ми: „Човек може и да те залови; но се придържай към вярата си, че никога не може да те притежава.“ А аз отвърнах: „Аз винаги съм кралица. Никой мъж не може да ми заповядва.“

Стените на замъка Болтън са от грубо издялан сив камък — сградата е построена да устоява на оръдия; но аз имам въже около кръста и дебели ръкавици, за да предпазя ръцете си, и здрави обувки, за да мога да се оттласна с крака. Прозорецът е тесен, съвсем малко повече от процеп в камъка, но аз съм слаба и гъвкава, и мога да се извия и да се измъкна и да седна с гръб към самия ръб на бездната, като гледам надолу. Вратарят поема въжето и го подава на Агнес Ливингстън и я наблюдава, докато тя го завързва около кръста ми. Той й показва с жест да се увери, че е стегнато. Той не може да ме докосва, моето тяло е свещено, затова тя трябва да прави всичко под неговите указания. Наблюдавам лицето му. Той не е мой поддръжник, но му е платено добре и той изглежда решен да изпълни ролята си в това. Мисля, че мога да му се доверя. Отправям му лека усмивка и той вижда как устната ми потрепва от страх, защото казва, с грубия си северняшки акцент: „Ни съ бой, миличка“. А аз му се усмихвам, сякаш го разбирам, и го гледам как навива въжето около кръста си. Той се напряга, а аз се извивам до самия ръб и поглеждам надолу.