Читать «Другата кралица» онлайн - страница 23

Но е трудно да кажа каквото и да било от това, без думите ми да прозвучат надменно.

— Моята съпруга не прави нищо, което не е подобаващо на положението й — казвам, а Сесил се изсмива тихо, сякаш знае точно какво си мисля.

— У графинята и нейните способности няма нищо, което да не приляга на положението й — казва той гладко. — А нейното положение наистина е много високо. Вие, Талбот, сте най-видният благородник в Англия, всички знаем това. И постъпвате правилно, като ни го напомняте, за да не би някога да направим грешката да го забравим. И всички ние в двора ценим здравия разум на Бес: тя е наша любимка от много години. С огромна наслада я наблюдавах как се омъжва за все по-високопоставени мъже. Разчитаме на нея да превърне замъка Тътбъри в приятен дом за шотландската кралица. Графинята е единствената домакиня, която можем да имаме предвид. Никой друг не може да подслони кралицата на шотландците. Всеки друг дом би бил твърде обикновен и посредствен. Никой освен Бес няма да знае как да се справи. Никой освен Бес не може да се представи така блестящо.

Това ласкателство от страна на Сесил би трябвало да ме задоволи: но явно се връщаме отново към Бес, а Сесил би трябвало да помни, че преди да се оженя за нея, тя беше жена, появила се от нищото.

Зимата на 1568 г., замъкът Болтън: Мери

Ще бъде тази вечер. Ще избягам от замъка Болтън, техният така наречен, soi-disant, „непревземаем“ йоркширски замък, още тази нощ. Част от мен си мисли, че няма да се осмеля да го сторя; но изпитвам по-голям ужас от това да бъда хваната като в капан в тази страна и неспособна нито да продължа напред, нито да се върна назад. Елизабет прилича на дебела рижа котка върху възглавничка: доволна е да си седи и да мечтае. Но аз трябва да си върна трона; и през всеки ден от изгнанието ми положението става все по-тежко за мен. В Шотландия има замъци, чиито собственици все още са на моя страна и аз трябва да им изпратя незабавно подкрепления. Има войници, готови да тръгнат на поход под моето знаме: не мога да ги карам да чакат. Не мога да оставя поддръжниците си да умрат, защото на мен ми липсва кураж. Имам обещанието на Ботуел, че ще избяга от Дания и ще се върне да командва моите армии. Писах на краля на Дания, настоявайки за свободата на Ботуел. Той е мой съпруг, консорт на една кралица: как се осмеляват да го задържат, вярвайки на думата на дъщерята на някакъв търговец, която се оплаква, че й бил обещал брак? Това са глупости, а оплакванията на подобна жена са без значение. Разполагам с френска армия, която се събира да ме подкрепи, и обещания за испанско злато, с което да им платя. Най-важното, имам син, скъпоценен наследник, mon bebe, mon cheri, моята единствена любов; а той е в ръцете на враговете ми. Не мога да го оставя на техните грижи: той е само на две години! Трябва да действам. Трябва да го спася. Мисълта, че за него не се полагат подобаващи грижи, че не знае къде съм, че не разбира, че съм била принудена да го оставя, изгаря сърцето ми като язва. Трябва да се върна при него.