Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 62

— Наистина, Ваша светлост. Твърде дълго.

— Все още ли поддържаш връзка с онези двама… нощни фантоми? Знаеш, магьосниците, дето могат да карат писма да изчезват и са също толкова опитни в спасяването на обречени принцеси?

— Съжалявам, Ваша светлост, след онова, което сториха с вас, прекратих отношенията си с тях.

— Да… стореното от тях… — промърмори графът, забил поглед в чашата си. — Сложиха главата на Брага в скута ми! И то докато спях, представи си! Знаеше ли това? Доста неприятно събуждане — той си замърмори.

Ейдриън прехапа устна.

— Нямах представа. Имате искрените ми извинения — рече с неподправена изненада Албърт, останала незабелязана от Белънтайн, в момента отметнал назад глава, пиейки.

Влязоха нови музиканти и засвириха тържествено. Господата, сред които Гилбърт и Елгар, поеха ръцете на дамите и ги отведоха да танцуват. Ейдриън си нямаше понятие от танц. Нимбус дори не се бе опитал да го учи. Херцогът и херцогинята на Рочел също се присъединиха към танцуващите. Ейдриън и Албърт можеха да се видят безпрепятствено.

— Сър Ейдриън, нали? — запита виконтът, сядайки на мястото на лейди Женвиев. — За пръв път ли сте в залата за тържества?

— Наистина е така.

— Замъкът е огромен и има впечатляваща история. Убеден съм, че след скорошното си оздравяване не сте разполагали с възможността да посетите голяма част от него. Ако не възнамерявате да танцувате, с радост ще предложа услугите си да ви разведа. На втория етаж има картини и фрески, които са забележителни.

Ейдриън хвърли поглед към мъжете, които все още го наблюдаваха.

— Убеден съм в това, виконте, но смятам за проява на грубост да напусна пира толкова рано. Може да направи лошо впечатление на нашите домакини — посочи към главната маса, където Салдур и Етелред се хранеха. — Не бих искал да си навлека недоволството им.

— Разбирам ви напълно. Доволен ли сте от условията в замъка?

— Определено. Отпусната ми е стая в рицарското крило. Регент Салдур бе изключително щедър и не мога да предявя никакви оплаквания що се отнася до мястото на разквартируване.

— Значи имате друга причина за оплакване? — попита Албърт.

Внимателно отмервайки думите си, Ейдриън отвърна.

— Никакво оплакване. Просто съм притеснен за предстоящото си представяне в турнира. Ще се съревновавам с множество бележити рицари, сред които и присъстващият сър Бректън. Изключително важно е да се представя на ниво. Някои възвишени хора ще следят много внимателно резултатите от него.

— Не е нужно да се притеснявате толкова — спомена Бректън. — Ако в сърцето си сте верен на рицарския код, Марибор ще ви води. Чуждите мисли са без значение на полето. Истината е истина, а вие знаете дали живеете спрямо нея или не. Оттам ще черпите сила или слабост.

— Благодаря ви за любезните думи, ала аз не се сражавам само за себе си. Успехът в този турнир ще промени и съдбите на онези, за които се грижа… моята свита.

Албърт кимна.

Сър Бректън се приведе напред.

— Загрижен сте толкова за репутацията на своите пажове?

— Те са за мен като семейство — отвърна Ейдриън.

— Това е достойно за почит. Не мога да кажа, че съм срещал друг рицар, проявяващ такава отговорност към онези, които му служат.