Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 61

По-голямата част от живота си Ейдриън бе прекарал на черен хляб, пиво, сирене, осолена риба и зеленчукова яхния. Сега пред него бе положено ново изживяване. Опита пауна, напук на красотата си оказал се суховат и далеч не толкова вкусен. Еленското имаше прекрасен пушен аромат. Но най-вкусни бяха ябълките с канела. Яденето измести всички разговори. В залата се носеше единствено гласът на един певец, съпровождан от лютня и мляскане.

Лете дълги са дните, дълга е и песента, споменът в сърцето ще пазя, дордето се върнеш при мен.

Музиката бе красива и странно пленителна. Мелодията ѝ изпълваше залата със сияние, което се сливаше с това на камините и свещите. Залезът на слънцето превърна прозорците в черни огледала и настроението стана по-задушевно. Успокоен от храната и музиката, Ейдриън бе започнал да се наслаждава — докато графът на Чадуик не го върна в реалността.

— Ще участваш ли в турнира? — попита той. По гласа и очите му личеше, че Арчибалд Белънтайн е започнал да пирува в аванс.

— Разбира се, сър… искам да кажа, Ваша светлост.

— В такъв случай може да се изправиш срещу моя човек ей там, сър Бректън — размаха отпуснат крайник над масата. — И той участва.

— Тогава нямам голям шанс.

— Не, нямаш — рече графът. — Но трябва да опиташ, да се постараеш. Ще има тълпа.

Арчибалд се приведе към него.

— Кажи сега, истина ли е онова, което каза Салдур?

— Никога не бих оспорил думата на един регент — отвърна Ейдриън.

Белънтайн прихна.

— Май искаше да кажеш: „никога не бих повярвал на думата на един регент“. Знаеш ли, че те ми обещаха Меленгар и сетне ей така — графът опита да щракне с пръсти. — Ей така… — нов опит. — Така… — трети провал. — Знаеш какво искам да кажа. Не ми дадоха обещаното. Виждаш защо съм скептичен. Онова за императрицата, дето те очаквала, истина ли беше?

— Нямам представа, милорд. Как бих могъл да зная?

— Значи не си я срещал? Императрицата де?

Ейдриън замлъкна, спомняйки си млада девойка на име Тракия.

— Не, не съм срещал императрицата. Тя не би ли трябвало да присъства?

Графът свъси вежди.

— Оставили са трона празен в нейна чест. Тя никога не се храни сред хората. Ако трябва да съм честен, половин година живея в този дворец и съм я видял три пъти: веднъж в тронната зала; когато се обърна към народа; когато веднъж… Въпросът е, че не напуска стаята си. Често се чудя дали регентите не я държат затворена там. Трябваше да я отвлека — да освободя бедното момиче.

Арчибалд се изправи и рече по-скоро на себе си:

— Точно това възнамерявам да сторя, а ето там е човекът, към когото трябва да се обърна.

Вземайки орех от масата, той го хвърли към Албърт.

— Виконт Уинслоу — викна по-гръмко от нужното. — Не съм те виждал от сума ти време.