Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 53

— Гуен? Какво…

Някой почука на вратата и тя се отвори. На прага стояха пълничкият абат и някакъв непознат.

— Какво има? — сопна се Ройс, изучавайки странника.

Беше млад и облечен в мръсни дрехи. Вятърът здравата беше пообрулил лицето му, а върхът на носа му бе замръзнал.

— Простете, мастър Мелбърн — рече абатът. — Този мъж е яздил изключително бързо от Акуеста, за да ви донесе новини.

Ройс погледна към Гуен и се изправи, макар пръстите ѝ да се мъчеха да го задържат.

— Какво гласи съобщението?

— Албърт Уинслоу ми каза, че ще ми платите допълнителен златен тенент, ако пристигна бързо. Яздих без почивка.

— Какво гласи съобщението? — гласът на Ройс се вледени.

— Ейдриън Блекуотър е заловен и затворен в имперския дворец.

Ройс прекара ръка през косата си, едва дочувайки как Гуен благодари на мъжа и му плаща.

* * *

Ярка слънчева светлина осветяваше вътрешността на конюшнята. Дъските на различните отделения бяха бледожълти, времето още не ги бе посивило. Миризмата на стърготини се смесваше приятно с тази на тор и сено.

— Трябваше да предположа, че ще си тук — рече Ройс, сепвайки Майрън, който стоеше между двата коня.

— Добро утро. Благославях коня ти. Тъй като не знаех кой ще вземеш, благослових и двата. Пък и някой трябва да ги погали. Брат Джеймс почиства много добре, но никога не отделя време да ги погали по врата или по муцуните. В „Песента на Берингър“ сър Адуайт казва: „Всеки заслужава малко щастие“. Истина е, не смяташ ли? — Майрън погали муцуната на тъмния кон. — Мишка я познавам, но кой е това?

— Казва се Хивенлин.

Майрън наклони глава, беззвучно мърдайки устни.

— И беше ли такъв?

— Какво да е бил?

— Неочакван дар?

Ройс се усмихна.

— Да… да, беше. О, и сега е твой.

— Мой?

— Да, благодарение на Гуен.

Ройс оседла Мишка и прикачи торбите с храна, които абатът му бе приготвил, докато се сбогуваше с Гуен. През годините имаше твърде много раздели, всяка по-трудна от предишната.

— Значи отиваш да помогнеш на Ейдриън?

— А когато се върна, ще взема Гуен и двамата ще изчезнем далеч от всичко и всеки. Както каза, „всеки заслужава малко щастие“, нали така?

Майрън се усмихна.

— Абсолютно. Само…

— Само?

Монахът поспря, преди да заговори, потривайки врата на Мишка за последен път.

— Щастието идва от приближаването към установена цел. Бягаш ли от нещо, често довеждаш нещастието си със себе си.

— Кого цитираш сега?

— Никого — обяви Майрън. — Горчивият опит ме научи на това.

Глава 10

Пирът на аристократите

Началото на четиринадесетдневния Зимен фестивал бе официално положено с благороднически пир в залата за тържества на двореца. Двадесет и седем банера висяха от тавана, всеки от тях увенчан с емблемата на аврински знатен род. Пет липсваха, създавайки видими пролуки — синята кула на бял фон, принадлежаща на рода Ланаклин от Глъстън; червеният диамант на черен фон на рода Хестъл от Бернум; бялата лилия върху зелен фон, собственост на Екзитърови от Ханлин; златният меч на зелен фон на рода Пикъринг от Галилин — и златният сокол с корона върху червен фон, принадлежащ на Есендън от Меленгар. В мирни времена залата приветстваше всички тридесет и две семейства. Празните места сред банерите напомняха за цената на войната.