Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 52

— Прекрасен глас?

— Абатът ни държи разделени от жените, така че не ги виждаме много. Те се хранят по различно време и спят в отделни спални, но абатът ги е поканил да се присъединяват към нас на вечерня. Няколко от тях идват, сред които и госпожица ДеЛанси. Тя винаги пристига с покрито лице. Тиха е, но понякога я чувам да шепне молитви. Всяка служба започва с химн и тя се присъединява. Пее тихо, но аз мога да я чуя. Има невероятен глас, пленителен, красив и тъжен като песента на славей.

— О — Ройс кимна. — Ами добре. Радвам се, че няма проблем.

— Не бих го нарекъл проблем, но…

— Но?

— Често я виждам сутрин, когато отивам до Катеричето дърво да поговоря с Рениан. Госпожица ДеЛанси понякога се разхожда в градината, винаги спира да ни почете.

Майрън замлъкна.

— И? — подкани го Ройс.

— Една сутрин тя взе ръката ми и се вгледа в дланта ми в продължение на няколко минути.

— Опа — промърмори крадецът.

— Да — рече Майрън с широко разтворени очи.

— Какво ти каза?

— Че ми предстояли две пътувания — и двете неочаквани. Каза, че нямало да се чувствам готов, но да не съм се страхувал.

— От какво?

— Не каза.

— Типично.

— Тогава ми каза още нещо и беше тъжна, както когато пее.

— Какво беше то? — попита Ройс.

— Каза, че искала да ми благодари предварително и че вината не била моя.

— Не е обяснила и това, нали?

Майрън поклати глава.

— Но беше много притеснително — беше изключително сериозна. Знаеш ли какво имам предвид?

— Твърде добре.

Майрън седна и си пое дъх.

— Ти я познаваш. Трябва ли да се притеснявам?

— Аз винаги го правя.

* * *

Ройс крачеше из градината под ранните лъчи на зората. Имаше навик да става рано. За да не събуди Гуен, се бе измъкнал да се разходи край манастира. Тук-таме имаше скелета, но по-голямата част от абатството бе приключена. Олрик бе финансирал възстановяването като част от възнаграждението на Ририя за спасяването на Ариста от Пърси Брага. Магнус надзираваше строителните дейности и изглеждаше истински щастлив да възвръща сградите към някогашната им слава, макар работата с Майрън да объркваше джуджето. Монахът предоставяше подробни, но необичайни детайли, включващи дължината на буталка за масло и лъжици или дебелината на дадена книга. Но въпреки това постройките биваха издигани и Ройс трябваше да признае, че монахът и джуджето са свършили отлична работа.

Сега дебела ледена покривка обгръщаше земята, а небето беше яркосиньо. Майрън вече бе приключил с картата. Ройс знаеше, че трябва да тръгне, но се колебаеше. Наслаждаваше се да лежи с Гуен и да се разхожда с нея в градината. Забелязвайки слънцето да се издига над сградите, той пое обратно. Гуен сигурно вече беше станала. Закуската с нея беше любимата част от деня им.

Обичната му още беше в леглото, легнала с гръб към вратата.

— Гуен? Зле ли ти е?

Тя се обърна с лице към него и Ройс видя сълзи в очите ѝ. Притича към нея.

— Какво има, какво не е наред?

Тя се протегна и го прегърна.

— Ройс, съжалявам. Ще ми се да имаше повече време? Ще ми се…