Читать «Тайната история» онлайн - страница 2
Дона Тарт
Трудно ми е да повярвам, че толкова много шум се вдигна за нещо, за което отчасти нося отговорност и аз. А още по-трудно е да повярвам, че преживях всичко това — камерите, униформите и хората, плъпнали по връх Катаракт, подобно на мравки в захарница, без да предизвикам и следа от съмнение. И все пак, едно е да го преживееш, съвсем друго — да го преодолееш. Навремето си мислех, че в онзи априлски следобед виждам за последен път онази клисура. Сега далеч не съм толкова убеден. Търсачите напуснаха града и всичко край мен отново утихна. Осъзнах обаче, че през всичките тези години, колкото и да съм се преструвал, че съм някъде другаде, никога не съм напускал онова място: там горе на върха, край калните коловози в покаралата трева, където небето бе притъмняло над тръпнещите ябълкови цветове, а из въздуха се носеше пронизващият мирис на снега, който щеше да падне вечерта.
— Какво правите тук? — изненадано попита Бъни, когато ни видя да го очакваме и четиримата.
— Как какво? Търсим нов вид папрат — отговори му Хенри.
После шепнешком си разменихме реплики в шубрака, хвърлихме последен поглед на тялото, за сетен път огледахме наоколо — нямаше изпуснати ключове или изгубени очила1, никому нищо не липсваше — а после тръгнахме в индианска нишка през гората. Обърнах се за последно, за да видя фиданките, които сякаш бързаха да затварят пътеката зад гърба ми. Ясно си спомням обратния път и първите снежинки, които се носеха между боровете. В съзнанието ми също тъй ясно изплува и облекчението, с което се натъпкахме в автомобила и поехме по пътя, сякаш бяхме щастливо семейство на почивка. Хенри шофираше, стиснал зъби, а ние подобно на деца се накланяхме през седалките и бъбрехме. Ясно помня и дългата, ужасна нощ, която ни предстоеше, както и дългите и ужасни дни, които ни очакваха. Въпреки всичко това ми е достатъчен само един поглед през рамо, за да се видя пак там, над клисурата, спускаща се зелена и тъмна между фиданките — картина, която никога няма да забравя.
Предполагам, че в определен етап от живота си съм имал какви ли не истории за разказване, но сега разполагам само с тази. Тя е единствената, която ще мога да разкажа някога.
КНИГА ПЪРВА
Глава първа
Дали извън художествената измислица съществува нещо като „гибелна страст“, онази отчетлива, тъмна пукнатина, която бележи поврата в нечий живот? Мислех, че няма такова нещо. Сега съм на обратното мнение. Моята страст е болезненият стремеж към живописното — на всяка цена.
Казвам се Ричард Папен. На двадесет и осем години съм и до деветнадесетата си година не бях виждал Нова Англия или колежа Хампдън. Калифорниец съм по рождение, а както установих наскоро, и по природа. Последното е нещо, което си признавам едва сега, след като го разбрах. Не че това има голямо значение.
