Читать «Тайната история» онлайн - страница 18

Когато видя, че това съм аз, той отвори вратата малко повече, отколкото предишния път.

— Господин Пипин, ако не се лъжа? — попита той.

Не си направих труда да го поправя:

— Боя се, че да.

Погледна ме за миг:

— Имате прекрасно име. Френски крале са го носили15.

— Зает ли сте сега?

— Никога не съм достатъчно зает за наследник на френския трон, ако наистина сте такъв? — отговори той любезно.

— Боя се, че не съм.

Той се засмя, цитира една старогръцка епиграма за честността като опасна добродетел и за моя голяма изненада отвори вратата и ме въведе в стаята.

Тя беше хубава и не приличаше на кабинет, а бе и по-голяма, отколкото изглеждаше отвън — просторна и бяла, с висок таван. Вятърът поклащаше колосаните завеси. В ъгъла, близо до една ниска поставка за книги, имаше голяма кръгла маса, отрупана с чайници и книги на старогръцки. Навсякъде имаше цветя — рози, карамфили и анемони, които покриваха бюрото му, масата и первазите на прозорците. Розите имаха особено силен аромат. Той се носеше, наситен и тежък, из въздуха, като се смесваше с миризмата на бергамот16 и китайски черен чай, както и с лекия мастилен привкус на камфор. Почувствах се опиянен, докато вдишвах дълбоко. Накъдето и да погледнех, имаше по нещо красиво — килими от Ориента, порцелан, малки, сякаш излезли изпод ръката на ювелири, картини — блясък на разложен цвят, който ме връхлетя, все едно бях пристъпил прага на някоя от онези малки византийски черкви — тъй скромни отвън, а отвътре изпълнени с най-наситените цветове на своите варакосани, натрошени яйчени черупки и парченца мозайка.

Седна в едно кресло край прозореца и ми посочи друго, за да седна и аз.

— Предполагам, че сте тук заради часовете по старогръцки език.

— Да.

Очите му бяха любезни, открити и повече сиви, отколкото сини.

— Семестърът е доста напреднал — допълни той.

— Бих желал отново да го изучавам. Жалко е да го изоставя след две години изучаване.

Той сключи дяволито гъстите си вежди и погледна за миг скръстените си ръце:

— Казаха ми, че сте от Калифорния.

— Да, оттам съм — отвърнах му доста озадачен. Кой ли му беше казал това?

— Не познавам много хора от Западното крайбрежие. Не съм убеден, че там ще ми хареса — направи пауза, леко замислен и смътно обезпокоен. — С какво се занимавате в Калифорния?

Разказах му захаросаната си история. Портокаловите горички, неуспелите филмови звезди, осветените от лампи коктейли край плувните басейни, цигарите и отегчението. Той ме слушаше с очи вперени в мен, видимо омагьосан от тези лъжливи спомени. Усилията ми никога не бяха срещали такова внимание и толкова открита загриженост. Изглеждаше тъй запленен, че бях изкушен да поразкрася може би малко повече отколкото изискваше благоразумието.

— Колко вълнуващо — каза топло, когато най-накрая, изпаднал почти в еуфория, се изчерпах. — Колко романтично.

— Ами ние доста сме посвикнали с всичко това там — опитах се да му отговоря, без да шавам много-много, пламнал от бравурния си успех.