Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 54

Когато децата навършиха шест месеца, тя вече ги беше научила да спят в креватчетата, опасани с телена мрежа. Беше нощ. Светът оттатък прозорците бе потънал в тишина. В къщата цареше мрак.

В първите дни след раждането на бебетата Малори често се вслушваше в дишането им, докато спят. Ако за някои майки това беше просто емоционален момент, за Малори представляваше целенасочено наблюдение. Здрави ли са? Получават ли достатъчно хранителни вещества от кладенчовата вода и кърмата на майка, която вече цяла година не се е хранила както трябва? Непрекъснато бе ангажирана със здравето им. С хранителния им режим. С хигиената им. И с техните очи.

Трябва да ослепите тези бебета още щом се родят.

Седнала край кухненската маса в тъмното, Малори си даваше съвсем ясна сметка, че идеята не толкова я изправяше пред морална дилема, колкото повдигаше въпроса дали има физическите сили да го направи. Загледана в коридора, заслушана в тихичкото дишане на децата, Малори вярваше, че в казаното от Дон има смисъл.

Всяка твоя минута е посветена на това да предпазиш децата да погледнат навън. Проверяваш одеялата. Проверяваш креватчетата им. Когато поотраснат, няма да си спомнят всичко това. Няма да си спомнят какво е да виждаш.

Тя знаеше, че ако децата изгубят способността си да виждат в новия свят, няма да бъдат лишени от нищо в него.

Стана и се отправи към вратата на зимника. Там, на пръстения под, имаше метална кутия с разредител. Преди много време бе прочела етикета и знаеше колко опасно е това вещество при контакт с очите. Човек може да ослепее, пишеше на етикета, ако не си измие очите в рамките на трийсет секунди.

Малори отиде да вземе кутията. Вдигна я за дръжката и я занесе горе.

Направи го бързо. И не ги мий.

Те бяха бебета. Дали ще си спомнят? Дали цял живот ще се страхуват от нея, или всичко ще бъде заровено под планина от спомени на слепец?

Малори прекоси кухнята и влезе в тъмния коридор към детската.

Чуваше ги как дишат вътре.

При вратата се спря и напрегна взор в непрогледния мрак, където спяха бебетата.

В този момент вярваше, че може да го направи.

Влезе тихичко в стаята. Остави кутията на пода и отвори опакованите с плат капаци над защитените креватчета. Двете деца не помръднаха. Продължиха да дишат спокойно и равномерно, сякаш унесени в сладки сънища, далеч от кошмарите, които им предстояха.

Малори бързо откачи теления капак над креватчето на Момичето. Наведе се и взе металната кутия.

Момичето дишаше все така равномерно.

Малори се пресегна и повдигна главичката на детето. Махна ѝ превръзката от очите. Момичето заплака.

Очите ѝ са отворени, каза си Малори. Сипвай.

Натисна главичката към ръба на креватчето и приближи отворената кутия на сантиметри от пламналото, разплакано личице. Момчето зад нея се събуди и също ревна.

— Стига! — сгълча ги Малори, като преглътна собствените си сълзи. — Не ви трябва да виждате този свят.

Наведе кутията още мъничко и усети как течността потича по дланта ѝ, преди да се разплиска на пода в краката ѝ.

Допира на разредителя до кожата ѝ я отрезви.