Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 121

— Вече можете да отворите очи — казва кротко Констанс.

— Не! — вика Малори и стиска здраво Момчето и Момичето. — Не, деца! Първо аз.

Някой се приближава. Мъж.

— Мили боже — казва той. — Наистина ли си ти? Малори?

Тя разпознава монотонния, дрезгав глас. Преди години го чу на другия край на телефонната линия. В продължение на четири дълги години води спорове със себе си дали иска да го чуе пак, или не.

Рик.

Малори дърпа превръзката си и бавно отваря очи, примигва на ослепителната бяла светлина в комплекса.

Намират се в просторно фоайе, окъпано в светлина. Толкова е светло, че Малори едва успява да държи очите си отворени. Училището е огромно. С високи тавани със заоблени светлинни тела, които създават усещането, че си навън. До тавана стигат високи стени, осеяни с информационни табла. Работни маси. Витринни шкафове. Няма прозорци, но въздухът се усеща свеж и кристалночист, като навън. Подът е чист и хладен, коридорът е тухлен и много дълъг. Тя се извръща към Рик и щом вижда обруленото му лице, разбира.

Очите му са отворени, но не се спират на нищо конкретно. Полюшкват се в главата му, оцъклени и сивкави, изгубили блясъка си преди години. Кестенявата му коса е дълга и виси проскубана над ушите, край лявото око се вижда изсветлял белег. Той го попипва неспокойно, сякаш усетил погледа на Малори. Тя забелязва дървения му бастун, очукан и неудобен, пригоден от отчупен клон на дърво.

— Рик — казва тя и придърпва децата по-плътно зад себе си, — ти си сляп.

Рик кима.

— Да, Малори. Мнозина от нас са слепи. Но Констанс вижда толкова добре, колкото и ти. Изминахме дълъг път.

Малори бавно оглежда стените, опитва се да попие всичко. Изписани на ръка плакати бележат напредъка на тяхното възстановяване, листовки изреждат дневните задачи и графика за земеделски дейности, пречистване на водата и медицински прегледи, работата е разпределена.

Погледът ѝ се спира по-нагоре, където с месингови букви, вкопани в тухлена арка, е изписано:

УЧИЛИЩЕ ЗА СЛЕПИ „ДЖЕЙН ТЪКЪР“

— Мъжът… — Рик замлъква. — Човекът от записа… не е с вас, нали?

Малори усеща как пулсът ѝ се забързва и преглъща с усилие.

— Малори? — притеснен се обръща към нея той.

Констанс докосва Рик по рамото и тихичко проронва:

— Не, Рик. Не е с тях.

Малори отстъпва назад, все още вкопчена в децата, приближава се към вратата.

— Мъртъв е — отговаря сковано, докато оглежда залата за други хора. Не им вярва. Все още не.

Рик започва да почуква с бастуна си, приближава се към Малори, протяга ръка към нея.

— Малори, с годините се свързахме с много хора, макар че сигурно са по-малко, отколкото навярно очакваш. Кой може да знае колцина са живи навън? И колцина са с всичкия си? Ти си единствената, която очаквахме да дойде по реката. Това не означава, че никой друг няма да успее, разбира се, но след внимателно премисляне, решихме, че гласът на Том не само ще ти покаже, че си пристигнала, но и ще бъде знак за евентуални непознати, че наблизо има цивилизация, ако се случи да попаднат първо на защитната мрежа. Ако знаех, че той вече не е с теб, щях да настоявам да използваме нещо друго. Моля, приеми извиненията ми.